Регулация на стажовете?

Изискванията на работодателите за предишен опит са едно от най-големите предизвикателства, пред които младите хора се изправят в търсенето на първите си работни места. Стажантските програми, предлагани от много фирми, неправителствени организации и държавната администрация предлагат елегантно решение на този проблем, което е от полза и за двете страни – младите хора получават така нужния им практически опит и препоръки, а работодателите намират на относително ниска (или дори никаква) цена всеотдайни и ентусиазирани служители. Досега стажантските програми не бяха обект на специално законодателство, а уреждането на този тип работни взаимоотношения беше оставено на работодателите и стажантите. Тази седмица обаче ГЕРБ обявиха желанието си да регламентират този тип дейност, като внесат поправки в Кодекса на труда, които да влязат в сила от 2014г.

Най-важната част от идеята за регулиране на стажовете е обвързването им с миналната работна заплата, т.е. на стажантите да се плаща най-малко по 310 лв. на месец. В момента голяма част от стажанстките прогами са неплатени и по всяка вероятност въвеждането на подобно условие ще доведе до прекратяването на голяма част от тях. Причината за това е, че стажовете се различават от обичайните трудови взаимоотношения, тъй като „заплащането” за техния труд, освен в парично измерение, идва най-вече под формата на обучение и предаване на ноу-хау, което стажантите няма как да придобият по време на теоретичнто си образование. Дори и да не бъдат заплащани директно, стажантските програми са инвестиция в човешки капитал, от която стажантът може да има само полза. Работодателите употребяват собствени ресурси, както и времето на своите работници, за обучаване на стажантите, които в никакъв случай не успяват да работят с капацитета и качеството на останалите служители; затова изискването за заплащане ще обезкуражи провеждането на такива програми. Стажовете обикновено са и с по-кратко работно време от това на „обичайния“ труд, тъй като се толерират и паралелните ангажименти на стажантите по образованието им – по тази причина обвързването им с минималната работна заплата също е несъстоятелно. Досега, доколкото представляват и форма на труд, много от стажовете бяха доброволни, докато условието за заплащене ще прекрати тази възможност. Отделно, стажантите са най-често студенти, които се ползват със специални права – достъп до стипендии, субсидирани (т.е. по-евтини) общежития, преференциални карти за транспорт и т.н.

Провеждането на стажанстка програма без съответните договори пък се планира да бъде обект на глоба с максимален размер от 15 хил. лева – иначе казано, доброволната стажантска дейност не само се забранява, но се и криминализира. Предвижда се и ограничение в продължителността на стажовете – между един и девет месеца. Въпреки че повечето стажантски прогами попадат в тези времеви рамки, има някои области – най-вече технически – в които е необходимо по-продължително обучение, докато стажантът придобие необходимите за пълноценна работа умения. Промените обаче предвиждат след изтичане на деветте месеца работодателят да е длъжен или да наеме стажанта на постоянна работа, или да го освободи. Освен това типът специални стажантски договори ще се отнася само до хора до 29 години, което ограничава достъпа до програмите, особено когато те се ползват като възможност за преквалификация. Друго предвидено ограничение е стажантите да нямат предишен опит, което пък елиминира възможността за изкарване на няколко стажантски програми с цел добиване на опит от различни сфери или пък за придобиване на страничен опит в хода на друга заетост. Освен това те се обвързват по-тясно с висшето образование, като право на стажантски договор ще имат тези, които в момента следват или са завършили през последните две години, като по този начин допълнително ще се ограничи достъпът до стажовете.

Друга предложена мярка е осигуряването на данъчни облекчения на работодателите, които предлагат такива програми. Засега обаче не е ясно какви точно облекчения се предвиждат и дали те ще са достъчни, за да привлекат работодатели, които досега не са правили това. Въпреки че сами по себе си данъчните облекчения представляват паричен стимул, ефективността им зависи от начина, по който са изпълнени. Към настоящия момент не е ясно дали те ще покриват задължителното заплащане на минимална работна заплата на стажантите (т.е. дали работодателят няма да е на загуба, въпреки тях). Със сигурност поискването и получаването на облекченията ще създаде също така допълнителни разходи и за работодателите, и за държавната администрация. Въвеждането на подобни облекчения може да породи порочната практика да се подписват договори със стажанти, които да не извършват никаква реална дейност, единствено в преследване на данъчните облекчения.

В настоящия си вид, предложенията за регламентиране на стажантските програми ще имат обратния на очаквания ефект – те по-скоро ще ограничат достъпа и ще обезкуражат работодателите да приемат и обучават стажанти. Доколкото те обаче все още представляват предложение за промени в Кодекса на труда, което тепърва ще се обсъжда в тристранката, кабинета и парламента, можем само да се надяваме, че здравият разум ще надделее и конкретните условия на стажовете ще останат обект на договореност между стажантите и работодателите.

*Авторът е стажант в ИПИ.