Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Регулациите ни цакат

Автор: Петър Ганев / 02.07.2010
Оцени тази статия:

Представете си, че сте от София и сте тръгнали на път – примерно да се разходите до Румъния. Стигате Русе и искате да си поговорите с ваш приятел от София. Това в днешно време би било доста лесно и в същото време евтино. Вие ще си говорите от над 250 км. разстояние (по права линия), като това ще ви струва някакви стотинки на минута. Минавате границата и се озовавате в първият румънски град след Дунав мост - Джурджу, пак се чувате с вашият приятел, но вече говорите в пъти по-скъпо. Как се случва така, че само няколко километра могат да повлияят толкова много на цената? Разбира се, отговорът не се крие в километрите. София-Варна е по-голямо разстояние от София-Джурджу, но цената си остава в пъти по-ниска. Явно отговорът се крие другаде.

Първосигналната реакция на обикновения гражданин би била да обвини мобилните оператори – все пак те са тези, който прибират печалбата. Към това можем да прибавим и „борбата” на европейските бюрократи за по-ниски цени на именно този тип разговори. На практика тавани за цените на роуминга вече се обявяват от ЕК, докато мобилните оператори се борят срещу това. С две думи – отново операторите изглеждат виновни, а функционерите като че ли защитават потребителите. Да, ама не. Истината отново е обърната с главата нагоре.

Причината разговорът от Джурджу да е в пъти по-скъп е политически. Просто от едната страна на Дунава се вихрят родните бюрократи, а от другата – техните румънски колеги. И едните, и другите са се заели да регулират телекомуникациите и са направили куп пакости. Направили са така, че всички ние потребителите да сме техни жертви, а ходенето извън пределите на страната ни да бъде максимално усложнено.

За да предоставиш мобилна услуга в страната ни, трябва да притежаваш съответния лиценз. Тоест държавата да те удостои с правото да предоставиш услуга, която хората желаят. Разбира се този лиценз важи само за тази една страна (разбирай територия). Така българската компания оперира на българска територия, а румънската компания – на румънска територия. И двете компании вършат страхотна работа на територията, на която имат право да оперират – разговорите струват стотинки. Въпреки всичко това, тези компании, които имат право да предоставят услуга само на определена от държавата и лиценза територия, са обвинявани за скъпите разговори, които идват извън тази територия. Това е безумно! Държавата им поставя ограничение, а после негодува, че те не работят успешно извън рамките на ограничението.

По-високата цена идва от т. нар. услуга роуминг. Тази услуга предоставя възможността на абонат на един мобилен оператор да използва мобилната услуга на територия, обслужвана от друг мобилен оператор в друга държава. Разговорът от чужбина е по дефиниция разговор между два различни мобилни оператори и между два отделни регулаторни режима. Именно това е първопричината за оскъпяването и тя идва изцяло от държавната регулация.

Сега си представете, че поради кризата преосмислим регулацията и премахнем ограниченията. Това, което ще се случи, е че мобилните оператори ще могат да надскочат териториалните граници. Нищо чудно да се появи една компания, която да покрива България и Румъния, и международният разговор между двете да се превърне в разговор между абонати на един и същ мобилен оператор – тоест евтин.

Проблемът наистина е изцяло териториален и регулаторен. Ако утре Джурджу осъмне като български град, то цената на мобилните разговори оттам ще падне в пъти. Подобно териториално преразпределените не е много вероятно, така че сме оставени в ръцете на българските, румънските и въобще европейските чиновници. Техните регулации изкривяват и ограничават пазара и скъпият роуминг е най-очевидното проявление на това.

Защитата на мобилните оператори от горните редове стъпва на принципи. Същите тези принципи, обаче, важат и за дейността на самите оператори. Наличието на всички тези регулации в сектора дава власт на мобилните оператори. Родните мобилни оператори може и да са три на брой, но истинска конкуренция няма. Причината за това е, че конкуренцията на един пазар не идва от броя на участниците на него, а от възможността за навлизане на нови играчи на пазара. Тази възможност теоретично я има в страната ни, но на практика е много трудно да се появи нова компания. Всички знаем колко време бе нужно да се появят втори и трети оператор.

Може и да имаме три конкуриращи се компании, но вратата е затворена за всички останали, което неминуемо води до проблеми за потребителите. Тези проблеми се случват в отношенията потребител – мобилен оператор, но те са вкоренени отново в регулацията и невъзможността за появата на конкуренция. Затръшнатата врата води след себе си статукво, уеднаквяване на предлаганите услуги и фалшив избор за потребителите.

В рамките на всичко казано по-горе, стигаме и до конкретната тема, провокирала тази статия – автоматичното подновяване на договорите за мобилни услуги. Провокиран от становището на омбудсманът Гиньо Ганев, в миналия брой на бюлетина Цветелин Цоневски (Foundation for Economic Education) коментира автоматичното подновяване на договорите от правна гледна точка и от гледна точка на човек, вярващ в принципите на пазарната икономика. Позицията му беше наистина логична – след като си подписал договор и там е записано автоматичното подновяване, както и че и имаш право да се откажеш преди това да се случи, то всичко е наред. Цоневски защити и тезата, че колкото по-лесно е преминаването от един оператор към друг, толкова повече конкуренция ще има и това ще доведе до по-добро условия за потребителите. Въпреки че съм съгласен с подобна логика, по отношение на автоматичното подновяване на договорите имам малко по-различно мнение.

Договорът между две страни се случва, когато и двете страни заявят своето желание за това – в случая  като се подпишат под него. Това е активна позиция – изисква се действие, а не бездействие. Договорът с мобилния оператор си има определен срок, тоест страните са казали „да” на нещо, но в рамките на този срок – договор, който си има начало и край. Каква е логиката този договор автоматично да се поднови? Някои биха казали, че това е удобство. За да не се разкарвате всяка година да подписвате договори, той сам си се подписва. Това едва ли може да бъде причината – всеки месец си плащаме, можем да отскочим веднъж годишно и да подпишем един договор. Други биха казали, че това дава правото и на двете страни да си запазят условията такива, каквито са били. Това също не звучи убедително – в този пазар е по-вероятно да са се появили по-добри условия и оферти, тоест потребителят не би искал да запази старите условия. Ако пък условията на пазара са се влошили (по-лоши услуги и по-високи цени), то едва ли мобилния оператор ще поднови договора ви в същия вид. Това, обаче, едва ли скоро ще се случи, така че едва ли ще наблюдаваме подобно поведение от страна на мобилните оператори. Така стигаме до истинската причина за тази клауза – хората да останат клиенти на тази компания, като направим по-сложно „отвързването” им от техния мобилен оператор. Ето това е целият проблем – ти подписваш договор за една година и се озоваваш в ситуация, в която трябва да предприемеш някакво действие (било то и след 10 години), за да се откажеш или смениш мобилния си оператор. Отношенията на всеки един пазар са активни такива и когато сделките се случват с пасивно поведение, то има нещо объркано на този пазар.

Нещо повече, да не забравяме, че говорим за строго регулиран пазар, на който веднъж като попаднеш, си сравнително защитен от появата на (нова) конкуренция. Именно регулацията дава предимство на компаниите в преговорите. Държавата казва: избирай от тези три и това е. В тази обстановка е още по-притеснително автоматичното преподписване на договорите. В един свободен пазар такава клауза трудно би устояла на отпора на потребителите. В регулиран пазар нейната поява е напълно естествена.

Именно конкуренцията предпазва потребителите от подобни клаузи, а не тяхното „внимателно” поведение на пазара. Потребителите е много вероятно да мислят за милиони други неща, а не за договора си с мобилния оператор. Те може въобще да не знаят кога изтича договора им или дори да не го пазят. Възможно е дори тези потребители да не могат да пишат и четат. Това са си реалностите. Въпреки това тези съждения не ни водят автоматично до класическото схващане, че големите компании имат „икономическо и информационно превъзходство” и едва ли не цакат всички потребители. Това не е така, тъй като потребителите са защитени от невидими сили – т. нар. конкуренция. На конкурентните пазари подобни клаузи не се появяват, въпреки че потребителите имат същите несъвършенства. Когато има конкуренция, потребителя има властта, когато няма конкуренция, потребителят бива цакан.

Автоматичното подновяване на договорите може да бъде решено с административна мярка на държавата, но това няма да даде власт на потребителите. Липсата на конкуренция ще се прояви някъде другаде. Казано по-просто, козовете пак ще си останат в мобилните оператори и потребителят пак ще бъде цакан.