Разходите – проклятието на демокрацията*

Демократичната система е до голяма степен заплашена от прекомерните държавни разходи и въпреки последното споразумение за държавния дълг,  Америка  се приближава до данъчен и може би, демократичен срив. Основоположниците на САЩ добре са разбирали, че демокрацията може да разруши свободата чрез прекомерните държавни разходи и потиснически действия на демократичните мнозинства. Поради тази причина, Американската конституция основава федерална република, a не парламентарна демокрация.

Американските основоположници са си дали за задача да създадат управление, което на първо място осигурява свободата, a след това защитава личността и собствеността. За да предпази държавната система срещу моментните страсти на демократичните мнозинства, включващи изразходването на чужди пари, те съзнателно изградили режим, в който повечето неща не могат да бъдат постигнати набързо и са обект, преди да бъдат завършени. Дори и така, Бендажмин Франклин и американските основоположници не вярвали, че „американският експеримент” ще просъществува много дълго. Джон Адамс пише: „Демокрацията никога не продължава много дълго. Скоро тя се изхабява, изтощава и самоунищожава. Досега не е съществувала демокрация, която да не се е самоубила.”

Като един от начините за ограничаване на свръхоблагането и излишните разходи, правото на глас било първоначално ограничено до собствениците на земя от мъжки пол, защото американските основоположници искали гласоподавателите да имат  скрит интерес към стабилността и правото на собственост. С течение на времето, през 1920, 19-та поправка на Американската конституция разширила правото на глас, така че то да включва всички мъже и впоследствие – жени, граждани на САЩ. Окончателно с 26-та поправка през 1971, всеки, навършил 18 години, получил правото на гласоподаване. 

Въпреки че даването право на глас на всички американски граждани имало много положителни страни, една от отрицателните е, че много от новите гласоподаватели не притежавали собственост. Избирателите, които нямат своя собственост, са по-склонни да подкрепят политици, които им обещават облаги, плащани от други избиратели (например собствениците на земя или други личности, разполагащи със средства).

Докато тези, които ползват облагите, предоставяни от държавата, са  много по-малко на брой от тези, които ги предоставят, политиците са по-зависими от данъкоплатците, a не от бенефициентите на държавни средства. В САЩ обаче в момента хората, които получават държавни плащания, са повече, от тези които плащат подоходни данъци. С това политическият баланс се измества от данъкоплатци към получатели и натискът да се увеличат държавните разходи се засилвa, докато най-накрая „златната гъска е напълно оскубана” и икономиката e на прага на срив.

Като президент, Обама е представител (и говорител) на бенефициентите на държавни средства, a не на данъкоплатците, и затова той продължава да настоява за покачване на данъците, подчeртавайки че единственият „честен” подход e богатите да плащат повече. Покачването на данъчните ставки за богатите обаче най-вероятно няма да донесе допълнителни приходи в държавната хазна, тъй като много от тях вече са изправени пред проблема на високите пределни данъчни нива – в някои щати с високо данъчно облагане, нивото е вече над 50 процента. Поради това високо облагане тези данъкоплатци са може би по-скоро склонни да променят своите дейности, за да избегнат по-нататъшно данъчно обременяване.

Проблемът с разходите може да бъде разрешен само чрез покачване на икономическия растеж и намаляване на държавните харчовете. Приходите сега покриват по-малко от 2/3 от всеки похарчен долар. Покачването на облагането, особено данъците върху капитала, които  президентът продължава да предлага, ще забави растежа, който и без това почти не съществува в момента, a може би ше доведе и до още по-лош резултат. Един процент от най-платежоспособните данъкоплатци сa отговорни за почти 40 процента от данъците върху доходите – два пъти повече от техния дял от дохода. Съобразно тази ситуация, ще бъде полезно медиите дa поискат президентът да определи каква е според него „честнaтa” стойност на максималния данъчен процент за един американец и как той е достигнал до това число. Президентът и другите политици се измъкват със сладникави речи, защото много от медиите не изискват от тях да дефинират понятия като „честeн” или да проверят дали политическите сметки са обосновани.

Когато много от нас се обявяват против голямото покачване на държавните разходи, основавайки се както на икономически теории, така и на емпирични доказателства от последния век, отговорът, който получаваме e, че „разходните мултипликатори” ще доведат до ниска безработица и висок растеж. Проучванията на сериозни икономисти върху тези „мултипликатори” показват, че те са с отрицателен ефект или до голяма степен – несъществуващи в развитите икономики. Въпреки това администрацията продължава да пренебрегва тези проучвания, някои от които са извършени от самите членове на екипа на Обама. Резултатите обаче са налице. След две години на „възстановяване”, икономическият растеж и създаването на работни места са на нивото, на което са били през първите две години на възстановяването при управлението на  Рейгън и далеч на по-ниско ниво от предвиденото от екипа на Обама, който обаче отказва да признае грешките си и да промени поетия курс. 

Ако Джордж Вашингтон беше мислил с яснотата на екипа на Обама, той никога нямаше да спечели Американската война за независимост. Истината е, че Вашингтон е бил толкова опитен генерал, колкото и господин Обама e обучен икономист. Но Вашингтон, за разлика от Обама, бързо се поучил от своите грешки и променил както стратегиите, така и тактиките, докато не открил тези, които донесли положителен резултат. Неговото съзнание не е робувало на една деструктивна идеология.

Политици като господин Обама, които сa подкрепяни от увеличаващата се класа на зависимите от държавата, имат малко интерес да приемат корективни мерки като балансиран бюджет – затова те и техните медийни партньори се борят срещу тях толкова яростно. Но без някакъв тип корективни действия на конституционно ниво, които да компенсират универсалното право на глас, като например допълнение към Конституцията, която да ограничи данъчното облагане и държаваните разходи или квалифицирано мнозинство в Камарата за решения, свързани с данъци и разходи, e само въпрос на време безотговорните политически лидери да предизвикат икономически срив. Настъпването на този колапс е пред нас.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 1 август, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен на http://www.washingtontimes.com/news/2011/aug/1/democracys-spending-curse/. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Емилия Шехтова – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.