Ран: Власт, отговорност и отчетност*

Федералните бюрократи трябва да научат основните неща от частния сектор

Кой е отговорен за спирането на нефтения разлив и почистването на Мексиканския залив – Бритиш Петролиум (БП) или администрацията на Обама? Ако ви е трудно да отговорите на въпроса, това вероятно се дължи на думите на президента, който казва, че ‘отговорността се пада на него’, а представители на администрацията му твърдят, че те са ‘поели нещата’. В същото време, администрацията също ни казва, че БП са отговорни за спирането на разлива и неговото почистване – но всяко действие на компанията трябва да се одобри от правителството. Ако забелязвате известна доза двусмисленост в изказванията на правителствени лица, това е, защото те искат да се позиционират така, че да се възползват от евентуален успех (независимо кой е отговорен за успеха), като в същото време бъдат способни да обвинят други за провала (дори ако е техният собствен).  

Както всеки започващ студент по мениджмънт учи – власт, отговорност и отчетност са необходими за добре функционираща организация и всеки трябва да бъде поощряван за добро представяне, както и да бъде наказван за лошо такова. Една, сред няколкото, основна причина за това, че правителствените агенции не се справят толкова добре колкото частните е, че има много малко или почти никаква отчетност. Привържениците на голяма държава използват БП като пример за това защо не може да се вярва на частния сектор и защо трябва да има по-голямо правителство. От друга страна обаче, те удобно пренебрегват факта, че всичко, което БП прави, се наблюдава и одобрява от американското правителство и причината БП и други големи нефтени компании да извличат нефт от дълбочина една миля е, защото същото това правителство не им разрешава да сондират в по-близки, по-плитки води или на сушата, където се знае за големи нефтени залежи и където инцидентите могат да се овладеят с лекота и с по-малки щети.  

Акционерите на БП са сериозно наказани заради провала на мениджмънта на компанията да предотврати кризата – можете да се обзаложите, че много глави ще паднат в БП. Но, колко глави ще паднат в американското правителство, което има отговорността да гарантира, че дейността на БП е безопасна и бреговете и блатата са защитени? Губернаторът на Луизиана е искал разрешение от федералното правителство да построи защитни диги, за да предпази блатата, но администрацията на Обама се е колебала да вземе решение със седмици и сега блатата са замърсени с нефт.

Онези, които искат повече правителство, игнорират факта, че американското правителство ежедневно изглежда неспособно да се справи и с най-малките задачи. Например, колко често ви се налага да чакате 40 минути на опашка, за да си купите нещо в МакДоналдс или някоя от големите търговски вериги? Отговорът вероятно е ‘никога’, защото бихте избрали да отидете някъде другаде и компаниите са напълно наясно, затова те работят усилено да намалят времето за чакане като разработват прецизни статистически програми, за да установят колко служители са им нужни, за да обслужат клиентите си за най-краткото възможно време. Те успяват да го правят дори без да знаят с точност колко клиенти ще имат в даден момент.

Сега, сравнете с Агенцията за безопасност на транспорта (АБТ) или с американските митници. Тези две агенции знаят с абсолютна точност броя пътници, които ще се появят и кога идват. Тяхната задача е лесна в сравнение с търговците, но изглежда те не могат да се справят – защото никой не ги държи отговорни за неуспеха им да обслужат пътниците по нормален начин и да уважат факта, че времето им е ценно. Преди няколко седмици, летях от международното летище във Вашингтон с презокеански полет. Опашката за проверка на сигурността отне повече от 40 минути и някои пътници основателно се изнервиха от страх да не изпуснат полета си. АБТ не използваше всички скенери и – в разгара на хаоса – някои от служителите затвориха местата си, за да излязат в почивка. Никой в АБТ не би признал, че носи отговорност, но в същото време крещят на пътниците, сякаш те са новопостъпили служители и не са преминали обучението си. Видях част от персонала на АБТ да се държи грубо и обидно. (Подобно поведение не се толерира в големите търговски вериги, но е ежедневно явление в АБТ).

Пътуването ми ме отведе до шест страни – и никъде не ми се наложи да чакам повече от пет минути за проверка или имиграционен контрол – и персоналът беше уважителен към пътниците във всички случаи. Ако другите страни и големите търговски вериги могат да се справят с любезността и ефективността, защо АБТ и американските митници не могат? Отговорът е, че никой не търси отговорност от тях и никой не е уволнен заради некомпетентно или лошо поведение. Конгресът наскоро гласува закон, с който се ограничава времето, през което самолет може да стои на земята, когато в него има пътници – което обикновено е свързано с климатичните условия или с контрола на въздушния трафик, но рядко е под контрола на авиокомпаниите. Но Конгресът не прави нищо относно времето, което пътуващите прекарват в АБТ или в митниците, въпреки че има директната отговорност да ги надзирава – точно като борд на директорите на една компания.

Добрата новина е, че за разлика от правителството, американската армия все още има ясна йерархия, в която индивидите се държат отговорни за изпълнение на задълженията им. Лошата новина е, че скорошни изследвания показват, че федералните цивилни са надплатени в сравнение с техни колеги в частния сектор, а в същото време са без всякаква отговорност. Ако членовете на Конгреса са твърде страхливи или безотговорни да изискат отговорност от високо-платената публична администрация, може би ние, гласоподавателите, трябва да сменим Конгреса.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ във вторник, 08 юни 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Алина Братанова.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.