Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Ран: Политически избор на акции*: Чичо Сам се е втурнал да купува, за ваша сметка

Автор: Ричард Ран** / 08.05.2009
Оцени тази статия:
 

Искали ли сте да притежавате акции от Крайслер, Дженерал Моторс, Американ Интернешънъл груп, Ситибанк и други големи корпорации?

Е, ако сте, можехте да ги закупите чрез всеки брокер. Но ако сте решили да не купувате, нямате късмет, защото американското правителство ги купува за вас, без значение дали ги искате или не.

Човек може да е педантичен и да попита къде конституцията дава право на президента да служи като наш личен стоков брокер - ами, никъде - но конституционните подробности не са голяма грижа във вашингтонските институции.

След като пропиляха 4 милиарда долара на данъкоплатците, за да „спасят компанията", Крайслер току-що обяви, че навлиза във фалит. Не нормалния фалит по глава 11, а „манипулиран фалит", който ще изиска поне още 8 милиарда долара от парите на данъкоплатците, докато в същото време 55% от собствеността на компанията се дава на Обединените Автомобилни Работници (ОАР, чиито договори и трудови практики спомогнаха за разрушаването на Крайслер) и 35% на ФИАТ от Италия (компания, която не дава пари за сделката - хммм). Американските и канадските данъкоплатци влагат много пари, но те могат само да поделят оставащите 10% собственост.

Тази предложена сделка за Крайслер повдига цяла поредица от въпроси, които данъкоплатци, кредитори, сегашни акционери и такива, които вярват в конституцията, трябва да намират за притеснителни. Защо данъкоплатците да вярват, че нови 8 милиарда долара ще са достатъчни, след като всички предишни прогнози за това колко ще им трябва на Крайслер бяха крайно грешни? Защо да се дава на ФИАТ такъв голям дял на собственост, базирайки се само на обещанието, че ще въведат технологии за малки коли - а не пари - в Крайслер? (Трябва да се отбележи, че исторически ФИАТ са били далече от най-добре управляваната автомобилна компания. През 2003 и 2004 г. тя трябваше да бъде спасена от Дженерал Моторс - да, Дженерал Моторс - които в последствие загубиха 2 милиарда от сделката, което им донесе собствени проблеми.)

Защо се предлага сигурните кредитори - тези със специфични активи - да не бъдат третирани по-добре от общите кредитори, в нарушение на договорните им права? Защо кешовите кредитори са третирани по-лошо от пенсионните кредитори? Не трябва ли данъкоплатците, които са принудени да вложат най-малко 12 милиарда долара в компанията, да имат по-големи претенции за бъдещите печалби отколкото ОАР или ФИАТ?

Защо човек трябва да вярва, че директори, които администрацията на Обама назна          чава в борда на Крайслер, ще имат необходимата компетентност, и че те няма да бъдат по-признателни на администрацията на Обама и на демократския конгрес отколкото на данъкоплатците?

Вечерта преди обявяването на предложената сделка за Крайслер президентът Обама каза по време на своята пресконференция, че той и неговата администрация нямат интерес да управляват банките и автомобилните компании - което беше успокоително. Но действията на администрацията бяха напълно обратните.

Правото за нормален фалит, според глава 11, дава право на компании, които изглеждат, че имат жизнеспособно бъдеще, да се реогранизират и да намалят дълга си и оперативните тежести като платят на кредиторите си нещо над спасителната стойност и като пренапишат трудовите си договори. Това се прави чрез съда и не изисква никаква намеса от изпълнителната или законодателната власт - и е благословено от изрично споменаване в конституцията.

Ако компания, дори след реогранизация, все още не е жизнеспособна без субсидия, защо трябва данъкоплатецът да плаща сметката? В крайна сметка има достатъчно конкурентноспособни, добре управлявани и платежоспособни банки, застрахователни компании, автомобилни компании и т.н., които да поемат работата от тези, които не са жизнеспособни и да удовлетворят желанията и нуждите на потребителите.

През изминалия век бяха изпробвани три основни икономически модела: социализъм, където държавата притежава средствата за производство, и където няма почти никакви права на собственост; фашизъм или държавен капитализъм, където средствата за производство се притежават от частни лица, но където държавата контролира действията на компаниите, включително кой ги управлява, и където частните права на собственост са сериозно ограничени; и накрая, капитализъм, където средствата за производство са частно притежание и правата на собственост са силно защитени.

С времето само една от тези система е била съвместима с продължителен икономически растеж, възможности и свобода - и тази система е капитализма.

Капитализмът е самокоригираща се икономическа система и навлиза в продължителни проблеми в резултат на грешни държавни политики като прекомерен или грешен монетарен ръст, което предизвиква „балони"; инфлация или дефлация; и/или разрушителни данъчни, разходни или регулаторни политики.

Политиците във Вашингтон, които принуждават гражданите да купуват от компании, които не искат, и политици назначаващи управителни съвети и директори на компании правят повече от това просто да флиртуват със социализъм и фашизъм.

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в сряда, 6 май 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж.