Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Ран: Новата революция на Великобритания*

Автор: Ричард Ран** / 05.06.2009
Оцени тази статия:

Представете си, че четете новина, че „говорителят на американската Камара на представителите Нанси Пелоси си подаде оставката тази сутрин и се очаква, че повече от половината членове на Конгреса или ще си подадат оставките, или ще предпочетат да не се кандидатират отново, или ще бъдат победени на изборите следващата година."

Това изявление може да изглежда като фантазия или сбъдната мечта, но е същото като заглавията, които английската общественост четеше през последната седмица. Влизащо в сила от 21 юни, Майкъл Мартин ще стане първият говорител на английската Долната Камара, подал оставка от 1695 г. (едва преди 314 години). Вестник Times в Лондон докладва, че очакваното напускане на 325 (от общо 646) члена на Парламента в резултат на насилствени оставки, пенсиониране и загуби в социологическите проучвания представлява най-голямото почистване на Парламента от 1945 г. досега.

Това, което започна това масово премахване на английската политическа класа, беше поредица от разкрития на вестник London Daily Telegraph за злоупотребата със сметки на повече от 170 депутата. Един заможен член е ощетил данъкоплатците за почистването на рова около свой имот в провинцията. Друг ги ощетил с повече от 50 000 долара за големите му градини, което включва $3000 за плаващ „остров за патици". Още един похарчил повече от $120 000 за втория си дом, включително за поддръжка на дърветата. И продължава все така.

The Telegraph „установи, че много депутати - повече от 200 - които взимат роднини на работа, са декларирали допълнителни разходи вследствие на сделката."

В момент, в който Великобритания е в по-дълбока рецесия, даже и от САЩ (БВП е спаднал със 7,4% на годишна база за последното тримесечие), гражданите са вбесени от техните живеещи в охолство политици и чиновници. Доскоро членовете на английския парламент бяха платени доста скромно по американските и европейските стандарти и имаха малки бюджети за персонал и текущи разходи.

Въпреки това, откакто Лейбъристката партия пое контрола преди 12 години, много депутати започнаха да гледат на работата си като на право (както и много чиновници), вместо като чест и дълг. Току-що премахнатият говорител, бивш профсъюзен лидер, е известен с изказването си: „Взех само това, на което имах право" (да, ама по негово определение).

За съжалението на английските консерватори скандалът не засягаше само членове на Лейбъристката партия, но и някои видни консервативни депутати. Един приятел, който беше консервативен депутат по време на премиера Маргарет Тачър, ми говореше колко е потресен и ядосан - като английската общественост - от издигането на двойни стандарти от политическата класа в последните няколко десетилетия. За съжаление, това е вярно от двете страни на Атлантическия океан.

Следния цитат е от англичанин (Робър Колвил), но не може ли същите коментари да бъдат направени за това какво се случва в САЩ? „Всеобщо чувство е, че има хора, които използват нашите пари да финансират начин на живот много над този на средностатистическия гласоподавател - и използват тяхната позиция, за да се разграничат от правилата. Обикновените граждани ги глобяват за неправилното им събиране на отпадъци или за грешка в данъчната им декларация. Депутати преобразуват данъчната система в своя полза. Обкръжени сме от закони и регулации, които те могат да игнорират."

Революцията, която тече в Обединеното Кралство, се случи, защото хората имат интернет и новия закон за свобода на информацията, които им дават възможността едновременно да съберат информация как политиците харчат парите им и да разпространят тази информация към други. Британската преса също изглежда, че е била много по-агресивна отколкото голяма част от популярните медии в САЩ да тършува за информация за неправомощия и злоупотреби на публичните фигури.

Не трябва ли американският данъкоплатец да има правото да знае подробностите от харченето на всеки член на Конгреса, включително офисните му бюджети, сметки и безплатната употреба на държавни самолети, лимузини и т.н.?

Конгресът току-що гласува изискването ние, обикновените граждани, да използваме по-малки и по-опасни коли в името на борбата с глобалното затопляне, но мислите ли, че лидерите във Вашингтон ще се откажат от техните големи лимузини? Госпожа Пелоси твърди, че има нужда от личен самолет, за да пътува до нейния окръг в Калифорния заради „националната сигурност". Забелязали ли сте, че одеалото „национална сигурност" често не е нищо повече от прикритие, за да даде привилегии и липса на прозрачност на политическия елит?

Чудили ли сте се защо средностатистическия  държавен работник в САЩ изкарва около 50% повече на година ($75 000 срещу $50 000) отколкото средностатистическия работник в частния сектор, въпреки че има почти нулева вероятност да бъде уволнен и има много богати пенсионна и медицинска застраховки?

Малко вероятно е американците да можеха да се наслаждават на свободите, които имат днес, ако англичаните не бяха повели по пътя с Магна Карта (1215) и Великата революция от 1688 г. Денят, в които британците накараха техния говорител да подаде оставка, беше същият ден (19 май), в който гласоподавателите на Калифорния казаха „не" (в полза 2 към 1) на предложения, които щяха да доведат до по-голямо правителствено харчене и увеличение на данъците, но казаха „да" (в полза 3 към 1) на предложение, което забранява на избрани политици да получат увеличение на заплатата, когато правителството беше на дефицит. (Има ли някакво съмнение, че американските гласоподаватели, ако им беше дадена възможността, ще гласуват за същото замразяване на заплатите на Конгреса?)

След британската ще последва ли американска революция, която да детронира голяма част от политическата класа?

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в петък, 29 май 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.