Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Ран: Къде е инфлацията? Показателите сочат края на 2010*

Автор: Ричард Ран** / 12.02.2010
Оцени тази статия:

Повечето икономисти, включително моя милост, казваха, че огромният бюджетен дефицит, в който е страната, ще доведе до инфлация. Затова, къде е инфлацията? Инфлацията обикновено изостава от увеличаването на предлагането на парична маса с една до две години. Голямото парично разрастване се случи през втората половина на 2008 г. Затова, ако икономиката следва предишни тенденции, човек би очаквал да види растяща инфлация във втората половина на 2010 г.

Има няколко причини защо инфлацията не се случва едновременно с внезапен растеж на паричното предлагане. (Помнете, че инфлацията се причинява, когато паричното предлагане расте по-бързо от предлагането на стоки и услуги). Федералният резерв увеличава значително паричното предлагане, когато види, че икономиката навлиза в рецесия, за да намали временно лихвите, и за да увеличи предлагането на кредити. Но рецесията е намаляване на бизнес активността. Когато бизнесът намалява заради спад в търсенето, нормалната реакция на бизнесмените е да намалят цените (дефлация), за да намалят излишните инвентари.

Изглежда, че периодът на бизнес цикъла, през който се намаляват инвентари, приключи, и данните показват, че повечето бизнеси започват да трупат такива. Новото натрупване на инвентари увеличава търсенето на основни стоки, но увеличаването на цените им все още не е преодоляло големите увеличения на производителността, които САЩ преживя последните три тримесечия.

Когато една икономика преминава през рецесия, обикновено се отчита спад в производителността на труда, защото работодателите нямат желание да освобождават работници, и затова повечето бизнеси се оказват с твърде много персонал, което значи, че произведената работа на час намалява. Работодателите в последствие са принудени да освобождават персонал и работниците, които са съкратени, обикновено са най-малко производителните. Когато има достатъчно работници да посрещнат търсенето на стоката, но не и излишък на персонал, производителността обикновено се изстрелва нагоре, защото по-производителните работници (и по-мотивираните) са тези, които са запазили работните си места. Увеличението на производителността означава, че стоки и услуги могат да бъдат произведени на по-ниска цена, и този ефект маскира паричната инфлация.

Когато инфлацията се увеличава (или се очаква да се увеличи), и лихвените проценти се увеличават - с изключение на ранните етапи на бизнес цикъла, когато има парадоксален резултат от това по-големи бюджетни дефицити да бъдат свързвани с по-ниски лихвени проценти. Бележитият икономист Джон Х. Мейкин е обяснил този ефект много добре в публикувано наскоро изследване на American Enterprise Institute, в което казва: „в САЩ нефедералният държавен дълг (в момента около $27 трилиона) е почти четири пъти по-голям от федералния държавен дълг (в момента около $7,2 трилиона). Когато икономиката навлезе в рецесия, антицикличната фискална политика увеличава дефицита и държавния дълг, докато частният дълг намалява. При положение, че размерът на частния дълг е толкова по-голям от държавния дълг, спадът на частното кредитиране по време на рецесия надвишава ефекта върху общото кредитиране от увеличение на държавните дефицити."

Но уви, всичко това е временно. Щом икономиката започне да се възстановява, кредитирането едновременно и на бизнеса, и на физически лица, се увеличава, което бута лихвените проценти нагоре. Държавното кредитиране само забързва вдигането на реалните, коригирани с инфлацията лихвени проценти. Колкото по-нагоре вървят лихвените проценти, толкова по-скъпо е за потребителите да си купят нов дом, кола или други неща, които обикновено купуват на кредит, и толкова по-скъпо е за бизнеса да взима заеми за нови фабрики и оборудване. Тези увеличения на лихвените проценти започват да задавят търсенето на трайни потребителски стоки и заводи и оборудване за бизнеса, което забавя и дори обръща икономическия растеж.

Федералният резерв и други централни банки по света могат да маскират за малко покачването на лихвените проценти, както правят сега като дават на разположение пари на много ниски лихвени проценти на банките (в момента близко до нула за краткосрочни кредити). Хората и бизнесът могат да „потулят" голяма част от новите пари като увеличат нивата на спестяване. Но какво става, ако хората видят увеличение на инфлацията и в същото време не могат да получат достатъчно високи лихвени проценти за спестяванията си, за да покрият инфлацията? Много хора ще избягват да държат кеш и просто ще купуват „неща", което може да доведе до увеличаваща се инфлация и дори хиперинфлация.

Или както се случи в Япония, хората виждат, че правителството акумулира толкова много дълг, че не вярват, че то ще може да изпълни обещанията си за японския еквивалент на социалните осигуровки и Medicare, затова трупат кеш, вярвайки, че ще им трябва за пенсионирането им. Увеличаващо се ниво на спестяванията означава по-ниско ниво на потреблението с малка или никаква инфлация, или даже дефлация, което евентуално води до стагнация, което всъщност японците преживяват.

Изследванията доказват, че щом съотношението между държавен дълг и БВП мине 90%, лихвените проценти започват да се увеличават към разрушителни нива. Прогнозите за дълга на администрацията и бюджетното бюро към Конгреса показват, че САЩ се доближава много до това ниво в следващите няколко години, докато по-обективни частни анализатори виждат съотношението дълг - БВП да се увеличава много над 100%.

Алтернативата е проста - значително намалете растежа на държавното харчене или ще страдаме от огромно увеличение на инфлацията и/или икономическа стагнация. (Увеличаването на данъците, които вече са на високи нива, забавя икономическия растеж и създаването на работни места, което от своя страна увеличава търсенето на държавни услуги и плащания - и следователно става повече проблем, отколкото решение.) Кой от нашите политици всъщност е представил реален план за намаляване на растежа на държавно харчене до необходимите нива?

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в сряда, 10 февруари 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.