Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Публични инвестиции или фискална консолидация след COVID-19 в плановете за възстановяване

Автор: ИПИ / 14.01.2022
Оцени тази статия:

Началото на пандемията от COVID-19 отново връща на преден план дебата по въпросите за фискалната политика и възможностите чрез дефицити да се стимулира растеж. Чрез безпрецедентния механизъм за възстановяване и устойчивост ЕС дава възможност на всички държави в съюза да подготвят свои национални планове за възстановяване и устойчивост, срещу което да получат милиарди евро финансиране. Така инструментът позволява всяка страна да извърши публични разходи, които без съществуването на механизма биха довели до по-висок дефицит и нужда от увеличение на държавния дълг в отделните страни. Целта обаче е не просто повишаване на публичните разходи за непосредствено стимулиране на растежа, но и подкрепа за структурна трансформация на икономиките след пандемията.

Европейските държави, обаче, дори при сходно ниво на икономическо развитие, не винаги стартират от една отправна точка. Центърът за изследвания на европейските политики (Center for European policy studies – CEPS) е подготвил сравнителен анализ (публикуван тук) на два „крайни“ случая – Италия и Германия и техните подходи при избора на  разпределение на ресурсите в националните планове.. През призмата на изводите на изследването на CEPS ще се опитаме да представим и българския подход.

Какво показва сравнителният анализ на плановете на Германия и Италия?

Италия и Германия имат различни подходи и приоритети как средствата по планове им за възстановяване да се инвестират в краткосрочен и дългосрочен план. През последното (поне) десетилетие Италия е с изключително висок държавен дълг, докато Германия не изпитва затруднения с фискалната устойчивост. Благоразумният подход на немците и годините с балансирани бюджети им позволяват да посрещнат кризата без големи сътресения. И докато за Италия е важно да се извършат структурни реформи и да се изпълни инвестиционен план, с които да се повиши потенциалът за растеж, то за Германия фискалната консолидация остава приоритет.

Като изключим различията в обема на средствата, които двете държави получават по Механизма за възстановяване и устойчивост – планът на Италия е над седем пъти по-голям като размер на финансирането в сравнение в немския - основните разлики са в няколко направления:

  • Най-напред Италия инвестира в капиталови разходи 84% от средствата по плана си, докато в немския план този процент е едва 57%.
  • Докато в Германия половината от разходите се извършват до края на 2021 г., то за Италия този дял е 17%. Италия залага на извършването най-напред на структурни реформи – почти всички реформи (над 80%) са планирани за периода 2021-2022 г., докато инвестициите са концентрирани основно през 2025 и 2026 г. Германия от своя страна планира в първата половина на периода да извърши както повечето от реформите, така и инвестициите. 
  • Различават се и видовете проекти, в които двете държави са решили да инвестират. Италия използва европейските средства, за да финансира допълнителни разходи – около 71% от общото финансиране е за проекти, които не са включени в националния бюджет до момента, докато Германия е предпочела да включи проекти, което се изпълняват още от 2020 година. Това е една от причините италианският план да е изтеглен по-назад във времето в сравнение с немския.
  • Всеизвестното затруднение на Италия да усвоява прозрачно и ефективно европейски средства също намира израз и в реализацията на плана за възстановяване. Към края на юли 2021 година Италия е усвоила 51% от структурните си фондове от многогодишната финансова рамка на ЕС за периода 2014-2020 година. Публичната администрация и съдебната система на страната страдат от нискоквалифициран и недостатъчен персонал. Процедурите и правилата са сложни и страната показва затруднения не само в планирането на публични инвестиции, но и в привличане на частни. Поради тази причина Италия включва най-вече „хоризонтални“ и „подкрепящи“ реформи в плана за 2021 и 2022 година. Правителството дефинира хоризонталните реформи като структурни промени в правосъдието и публичната администрация, а „подкрепящите“ - като  функционални интервенции, целящи гарантирането на изпълнението на плана и отстраняване на административни, регулаторни и процедурни пречки, които влияят на икономическата дейност и качеството на публичните услуги.
  • За разлика от Италия, голяма част от реформите на Германия са секторни – специфични облекчения в отделни сектори, които да въведат по-ефективни регулаторни и административни режими.

Какви са възможностите за България?

Въпреки че планът все още не е одобрен от Европейската комисия, подходът на България при подготовката на НПВУ  наподобява по-скоро италианския, отколкото немския. България също не се слави с добри традиции при усвояването на европейските фондове и от тази гледна точка са необходими реформи, които да подпомогнат подготовката и изпълнението на инвестиционни проекти и ефективното функциониране на публичните институции. Повишаването на потенциала за растеж изисква също така голям дял от разходите да са инвестиционни – в българския план те са 82% (повече информация може да се намери в анализа на ИПИ „Поглед към Плана за възстановяване и устойчивост: приоритети, инвестиции, очаквани резултати“, публикуван тук). Липсата на готовност за финансиране на вече стартирали проекти и включването им в плана, независимо че е позволено от регламента, също показва прилики с италианския подход, както и изтеглянето на инвестициите по-назад във времето.

Най-голям проблем за България, обаче, остават реформите и обвързването им с продуктивни инвестиции, а не просто усвояване на финансов ресурс. Забавянето на плана, продължаващата несигурност за неговото съдържание и за проектите, които ще се включат, не създават усещането, че управлението на страната е наясно какво иска да постигне и как. А когато става дума за реформи няма време за губене на време.