Противоречията на Общата селскостопанска политика на ЕС

Ако склонността за въвеждане на протекционистични мерки не беше толкова разпространена сред политическите елити, може би нямаше да е необходимо да се отделят милиони долари за международни конференции, кръгли маси и т.н. в търсене на лекуващи либерални решения.

Нямаше да има и търговски войни, обтегнати международни отношения и не на последно място – цените на стоките и услугите щяха да са много по-ниски. Самият факт, че темата либерализация на пазарите е на дневен ред вече повече от 50 г. показва, че са признати две неща: първо, че протекционистичните мерки са вредни, както за националните, така и за глобалната икономика; и второ, въпреки значителните постижения в рамките на СТО, все още тяхното прилагането е твърде широко разпространено и трябва да се ограничи.

Като инструмент на икономическата политика, протекционизмът има различни форми: високи вносни мита и такси, импортни квоти, субсидии, в т.ч. експортни, поддържане на минимални изкупни цени. Основната им цел, въпреки че заедно с това изпълняват и други функции, като например фискална, е покровителство на определени сектори чрез ограничаване на конкуренцията. Предприемането на тези “помощни” мерки според много от политиците са необходими, защото без тях, производството и доходите биха спаднали, а вероятно би се стигнало и до много фалити.

От това следват две важни неща: първо, те признават факта, че някои производства са нерентабилни и второ, след като са нерентабилни трябва да бъдат подпомагани.

Субсидирането и осигуряването на преференциални условия има обаче вместо позитивно, негативно отражение върху икономиката като цяло. Производствата или фирмите, на които се отделя специално внимание успяват да се задържат на пазара единствено благодарение на тази помощ и, когато тя изчезне те в общия случай са още по-неспособни да оцелеят в нормални пазарни условия, отколкото преди да започнат да я получават. Рано или късно, ако не започнат да работят по-ефективно, те пак ще фалират. От друга страна, субсидиите се формират чрез изземване на доход от рентабилните компании и така реално се извършва преразпределение на ресурси от сравнително по-успешни към сравнително по-неуспешни стопански субекти.

Идеята, че мир между държавите и икономически просперитет може да се постигне единствено при спазване принципите на свободна търговия и отворени граници, е водеща при основаването на Европейския съюз (основан като Европейски икономически общности). Ироничен е фактът, че точно ЕС вече повече от 40 г. не спира да води икономически войни и да се противопоставя на така необходимата либерализация в редица сектори. Един от тези сектори и до днес остава селското стопанство. Договорената навремето от де Гол, като цена за присъединяването на Франция, Обща селскостопанска политика (ОСП) представлява един от най-забележителните примери за протекционизъм по всички фронтове.

И днес тя включва почти всички възможни мерки: отпускане на експортни субсидии, директна намеса на пазара на селскостопанска продукция с цел гарантиране на минимални изкупни цени, пряка финансова помощ към производителите, субсидии за развитие на селските райони, както и високи мита за вносна продукция и импортни квоти.

Всяка година реализирането на тази политика поглъща около половината от целия бюджет на Европейския съюз, като за 2005 г. това са 43 милиарда евро. В същото време, въпреки огромната субсидия, която получава, селското стопанство успява да произведе само около 2 % от европейския БВП.

Ето някои от аргументите и контрааргументите по повод ОСП.

· Относно поддържането на минимални изкупни цени. Потреблението на селскостопанска продукция е много ниско еластично спрямо цената и дохода Т.е. твърди се, че ако цената е относително по-ниска, потреблението няма да се повиши или ще се повиши толкова слабо, че по-високите продажби няма да могат да компенсират приходите при по-висока цена, поради което много производители ще фалират. Това е вярно, но също така е в сила и за много други стоки и услуги със същата или подобна еластичност, което обаче в никакъв случай не означава, че тези стоки трябва да се субсидират само, защото са по-ниско еластични. Има ли смисъл да се произвеждат например банани, които струват 10 щатски долага за килограм, когато същите, ако се търгува свободно, могат да се купят за 2 или 1 щатски долар? Математическата разлика между тях представлява изкуствено трансфериране на благосъстояние от всички, които потребяват банани към техните производители или нетна загуба за икономиката под формата на пропусната ефективност. Освен това, трябва да се знае, че еластичността на селскостопанската продукция като суровина за някои производства не е толкова ниска. Предвид всичко това, аргументът е несъстоятелен за една пазарна икономика и в никаква степен не може да се използва като оправдание за изкуственото завишаване на цените. Той по-скоро подхожда на една друга форма на икономическа организация – централно планираната икономика.

· Относно високите вносни мита, импортните квоти и субсидиите за производителите. Селскостопанската продукция е от стратегическо значение и зависимостта от внос би породила риск. От това изказване следват две неща: първо, че стратегическите отрасли не трябва да са зависими от внос, защото това поражда риск и второ, че селското стопанство е стратегически отрасъл. Всички икономики днес, малко или много зависят от внос, тъй като нито една от тях не е, а не може и да бъде, самозадоволяваща се. Международната търговия за последните 50-60 години нараства над двадесет пъти в реално изражение (което се дължи на либерализацията в редица сектори) и около два пъти надвишава ръста на световното производство. Това показва до каква степен са обвързани и взаимозависими икономиките. Със сигурност всеки един отрасъл в развитите пазарни икономики днес използва и вносни стоки, което се възприема за нормално и дори да съществува някакъв риск, то той е присъщ и неизбежен. Не е ясно къде е разграничителната линия между стратегически и нестратегически отрасъл и дали изобщо селското стопанство може да попадне в тази категория. Дори и някои отрасли да бъдат определени като стратегически, ясно е, че и те използват вносна продукция, която обаче в общия случай не се облага толкова високо и не се определят импортни квоти. Твърдението, че селскостопанската продукция има стратегическо значение може да се използва точно с обратната цел: отпадане на митата и вносните квоти, тъй като това неминуемо ще насочи повече предлагане към страната (или групата страни). Така би се избегнал също и потенциален недостиг на суровини и то на при много по-ниска цена.

· Относно експортните субсидии. Не може да се направи дори и бегъл опит да бъдат защитени по логичен път. Отпускането на експортна субсидия означава, че произвежданата продукция е толкова неконкурентоспособна, че не може да намери никакъв пазар и, без цената да бъде драстично намалена (за сметка на субсидията, която покрива разликата), никой не би искал да я купи. След като обаче едно производство е толкова нерентабилно, че да трябва да му се дават пари, за да си продаде стоката, то най-добре е то да спре.

В заключение може да се каже, че европейският селскостопански пазар се е самоизолирал от останалия чрез споменатите механизми, в следствие на което реалните съотношения между търсене и предлагане са нарушени и цената и количествата продукция не се определят на конкурентен принцип. Може би тук трябва да споменем отново опитите селското стопанство да бъде обявено за стратегически отрасъл с цел да бъдат оправдани определени протекционистични мерки. След като ЕС сам пречи на вноса на необходимата селскостопанска продукция, как може да се твърди, че тя не би била достатъчна? Вероятно ЕС държи на всяка цена да произвежда това, което не може, за да защити много малка част от населението си за сметка на всички останали.

Един от принципите на международната търговия е, че всяка страна разполага с относителни предимства при производството на определени стоки или услуги, и за да търгува успешно, трябва да използва точно тях. В случай, че тя пречи на естественото развитие на свободната търговия, наред с потенциалните си търговски партньори, губи и самата тя.

Ако негативното влияние на протекционизма не беше толкова значимо, противниците му нямаше да са толкова многобройни, а ако неразбирането за него не беше толкова разпространено, поддръжниците му биха били много по-малко.