„Призрачните градове” на държавното планиране

Искате ли да видите (буквално) поредното доказателство за това до какви абсурдни висоти може да достигне държавата при планирането на икономическата дейност в една държава?

На снимките тук ще забележите безпрецедентни по мащаба си инвестиции на китайската партия в имотния сектор. За последните няколко години според различни оценки около 10 нови града изникват от нищото в огромната по-размери КНР . Това, което озадачава пазарните анализатори и журналисти от Западния свят, е липсата на коли, работещи магазини и хора, въобще някакъв живот. Това е причината резултатите от тази колосална инвестиционна дейност да бъдат наречени „призрачните градове на Китай”(China’s ghost cites).

 

Какво се случва в действителност?

След реформите, инициирани от Дън Сяопин (дългогодишен лидер на Китайската народна република от края на 70-те до началото на 90-те години на XX век), в КНР се провежда уникален експеримент – китайската икономика ще се движи от пазарните закони, но политическата власт ще остане под абсолютната власт на Партията. Някои виждат в това опит за по-безболезнен преход от планова към пазарна икономика, други се съмняват, че това просто ще позволи на партийната върхушка да се вкопчи още по-силно в управлението на държавата, осигурявайки си контрол върху огромните й ресурси (аналогиите с българският преход са неизбежни). Първите посочват феноменалния икономически прогрес на Китай като доказателство за успешни реформи; скептиците, взимайки под внимание контрола на държавата над валутата, паричния сектор и пазара на труда, подозират, че част от този растеж е „кух”. Наистина, снимките на огромните празни индустриални центрове и жилищни небостъргачи, дават основание да смятаме, че има нещо „гнило в Китай”.

Проблемът се крие в неоспоримата власт на държавата над най-ценния ресурс в една икономика – хората. За да гарантира безпроблемното си съществуване, Партията в Китай трябва да гарантира на хората работа. Нарастваща безработица дори от няколко процента в 1,3-милиарден Китай бързо може да ескалира в протести, гражданско неподчинение и сваляне на властта. Изправена пред тази реалност, държавата лесно рационализира харченето на милиарди долари, само за да осигури заетост. Допълнително, това се отчита от статистиката като капитализиране на разходи (инвестиции) и се създава илюзията за устойчив икономически растеж, въпреки че използваният паричен и човешки ресурс не създава реална полезност.

Нека повторим, за да запази статуквото, държавата реализира огромни инвестиционни проекти, които иначе не биха се случили, ако пазарът работеше нормално. Струва си да се отбележи, че стойността на един апартамент в „призрачните градове” е около 70 000 долара, а средната годишна заплата в Китай е около 6 000 долара (Световната банка, 2009 г.), т.е. никой частен инвеститор не би вложил ресурси в такъв тип колосални проекти, а по-скоро би се опитвал да задоволи нуждите на хората, съобразявайки се с възможностите им. Въпреки че хората не могат да си позволят ново жилище, статистиката отчита висока заетост и феноменални темпове на растеж дори в годините на световна икономическа криза.

Това безпрецедентно по мащаби  неефективно разпределение на ресурсите води до създаването на огромен имотен балон, чието спукване може да има катастрофални последствия не само за Китай, но и за икономиките в региона (според Джеймс Чанос – американски хедж-фонд мениджър – ситуацията в Китай ще е 1000 пъти по-лоша от Дубай).

 

Следваме ли лошия пример на Китай?

Въпреки че китайският пример по мащабите си надхвърля многократно и най-големите безумия, на които сме ставали свидетели в съвременната българска история, фундаменталните проблеми са общи за всички икономики, в които държавата има достъп до обществени ресурси. В по-демократичните от Китай общества, където отново цел на правителствата е да оцелеят, важно е да се спечели вота на избирателите. По тази причина, публичният сектор е задължен да представя дейността си като обществено желана – без значение дали става въпрос за инвестиции в зелена енергия или ядрена енергия, програми за стимулиране на заетостта или обществено здравеопазване – целта, обаче си остава държавата да си осигури достъп до финансовия и човешки  ресурс на частния сектор. Тъй като бюрократите имат законната власт да изключват конкуренцията (превръщайки се в монополисти в предлагането на публични блага), те няма как да не нехаят повече за качеството и изпълнението на поетите пред избирателите обещания (за повече информация как точно държавата харчи Вашите пари, вижте изследването на ИПИ Успехите и провалите на българските правителства).

Вторият проблем води началото си още от класическите икономисти, по-конкретно от трудовата теория за стойността на Дейвид Рикардо (използвана по-късно от Маркс в опитите му да отхвърли капитализма, представяйки го като неморална и неустойчива политикоикономическа система). Според тази теория, стойността на благата се измерва чрез вложеното количеството труд, а не според полезността, която произведената единица удовлетворява. Тъй като качеството на предоставяните от публичния сектор услуги рядко е задоволително (т.е. полезността е малка), бюрократите често се крият зад тази концепция (отхвърлена от съвременната икономическа теория).

Така например, аналогичен на китайския имотен балон е случаят с Кремиковци – въпреки, че беше очевидно, че е нерентабилен в условията на конкуренция, няколко правителства по ред не се решаваха да го ликвидират, заради стратегическото му значение за българската икономика (според тях) и факта, че много хора могат да загубят работата си. Така и не стана ясно, как наливането на пари от данъкоплатците и ангажирането на работници в губещо предприятие създава икономическа стойност.

Аналогични са случаите и с АЕЦ Белене, ВЕИ-та, БДЖ, субсидиите за тютюн и земеделци, програмите за субсидирана заетост. Държавата „създава” заетост, но на цената на милиарди пропуснати възможности за всички в България, защото безсмисленото пилеене на ограничени ресурси, което е и обратно на пазарната логика, ограничава възможностите на частния сектор за създаване на работни места, нарастване на реалните доходи и благосъстоянието на населението.

Оптимистичният вариант е „призрачните градове” да се превърнат просто в монумент на абсурдната идея, че е възможно група чиновници и техните експерти да се разпореждат със съдбите на обикновените хора. В действителност обаче, пазарът не само поощрява победителите, той умее да наказва и неразумните, така че спукването и на този създаден с помощта на държавата балон е по-скоро въпрос на време. Най-голямата трагедия е в това, че бюрокрацията никога не плаща грешките от неправилните си решения. За да оцелее, тя е открила начин да прехвърли цената от неуспехите си изцяло върху обикновените хора, като просто има законното право да не играе по правилата на пазара и конкуренцията.


Свързани публикации.