Приоритетите на „програмното” правителство*
Правителството на Орешарски вече е факт, като в деня на гласуването бяха представени официално и неговите приоритети. Интересно е, че документът продължава да акцентира на думата „програмно”, което е поредният нюанс на доминиращата риторика покрай протестите – да се бяга от всичко политическо. Цялата структура на документа също е своеобразен отговор на настанилото се недоволство в обществото – на първо място т. нар. неотложни мерки за туширане на социалното напрежение и на следващо – самите приоритети на правителството. Четейки програмата, всеки би се изправил пред предизвикателството да очертае границата между конкретни обещания (като вдигане на майчинските за втората година до 310 лв.) и заявени общи намерения (като реиндустриализация на икономиката в следващите 10 години).
Сред неотложните мерки например е „недопускане на ново увеличение на цената на електроенергията”. Това е ясно поет ангажимент от новото правителство, който най-вероятно ще е и първият голям тест за неговата устойчивост – ясно е, че толерансът на обществото по тази тема е нулев. Остава отворен обаче въпросът как ще бъде постигнато запазването на цените – дали по пътя на популизма (чрез мораториум върху цените) или чрез решаване на проблемите в енергийната системата, за които бе алармирано и от публикувания доклад на Световната банка тази седмица. Като приоритети на правителството в енергетиката са записани енергийната ефективност, възобновяемите източници и ядрената енергетика, което най-малкото означава, че ще продължаваме на тупкаме безцелно топката с „Белене”. Нищо чудно темата за шистовия газ също да изплува на по-късен етап.
Спешните мерки и приоритетите за бизнеса са под надслов „спиране на рекета” и „прекратяване на административния натиск”, което звучи повече като поет ангажимент, отколкото като реално предложени мерки. Отношенията между бизнеса (разбирай както „олигарси”, така и дребен бизнес) и администрацията (или политическата класа) са със сигурност голямо предизвикателство, но също такова, което няма лесно решение. Сред по-конкретните неща намираме задължителна оценка на въздействието на всеки нормативен акт, при това с фокус върху ефектите за малкия и среден бизнес, намаляване на регулаторните режими и въвеждане на принципа на мълчаливото съгласие. Ключова заявка е и създаването на условия за истинска конкуренция, която видно е разбирана по правилния начин, а именно не толкова фокус върху работата на фирмите с „господстващо положение”, колкото осигуряване на свободен вход за нови играчи на всеки един пазар и съответно избор за потребителите.
Не е съвсем ясно какво се крие зад обещанието за реиндустриализация на икономиката в следващите 10 години. Макар и звучащо като план за мощно завръщане на държавата в икономиката, общата рамка на програмата не е съвсем категорична – повече като че ли се говори за бизнес среда и инвестиции, отколкото за реално навлизане на държавата в определени сектори. Има, разбира се, намигване към държавните предприятия, като се връщаме към позната (и неработеща) теза „да запазим работните места” с някаква форма на държавна подкрепа – вече има заявка например да се спре приватизацията на товарните превози в БДЖ, именно с аргумента да се пазят работни места.
Очакванията за социалната политика на новия кабинет са големи, но заявките към момента по-скоро кореспондират с възможностите на бюджета. Непосредствените социални мерки (като майчинските или подпомагане на първокласниците) са своебразни жестове към определени социални групи, именно поради невъзможността да се тръгне към насилствено вдигане на заплати или масово увеличение на пенсии и помощи. Разписано е връщането на швейцарското правило при пенсиите, тоест автоматичното им индексиране, но не трябва да забравяме, че това е единствено възможно при стабилен ръст на икономиката и съответно повече приходи в бюджета.
На голямото предизвикателство със заетостта е отговорено с обещание за 250 хил. работни места, но по отношение на мерките има какво още да се желае. Трудовото законодателство е адресирано само по отношение въвеждането на минимална почасова ставка и възможност за работа на няколко места. Проблемите пред гъвкавостта на трудовите норми обаче са доста по-дълбоки и се простират от възнагражденията и работното време до ефектите от колективното договаряне и осигурителната политика върху създаването на заетост. Загатнатите мерки по отношение на младежката заетост (стаж по време на обучението, подкрепа за първо работно място и т.н.) звучат или пожелателно, или просто неизпълнимо.
Ако трябва да обобщим, програмните намерения на Орешарски задават рамката на стабилността (валутен борд, фискална стабилност и запазване на данъците), а върху нея разписват доста пъстри намерения – от разумни за администрацията и тежестите върху дребния бизнес, до много спорни за завръщането на държавата в икономиката. Дългосрочните мерки присъстват, но са само скицирани (например в образованието и здравеопазването). Очевидно този план ще търпи развитие, особено по структурните политики, но хоризонтът му, по всичко личи, е за пълен мандат.
* Статията е публикувана за пръв път във в-к Труд на 31 май 2013 г. под заглавие „Планът „Орешарски“ тепърва предстои“. Оригиналната публикация е достъпна тук.
