Статии ISSN 1313 - 0544

Правителствено харчене

Автор: Методи В. Методиев / 28.01.2009
Оцени тази статия:
 

През изминалите месеци правителството нееднократно обявяваше намеренията си за големи харчове в различни начинания. От своя страна финансовата криза откри нова плоскост за политическо харчене. Големите харчове на правителството се легитимират по линията на т.нар. правителствени мерки против кризата. Тук българското правителство има допирни точки с новата администрация на Обама - една част от програмите и на двете страни за стимулиране на икономиката са насочени в инфраструктурни проекти.

Всичко това съчетано със скорострелното (само за 21 дни през декември 2008 г.) разпределение на над 4 млрд. лв. от фискалния резерв и с настъпващите избори ме кара да мисля, че в предизборните месеци на 2009 г. могат да се случат и други бомбастични харчове.

В изследване на Институт за пазарна икономика за допълнителните харчове на Българските правителства за периода 2000 - 2007 година се вижда, че точно годините предхождащи парламентарни избори, а именно 2000 г. и 2004 г., са и годините с най-висок процент на одобрените допълнителни разходи, съответно 7.7% (2000г.) и 7.1% (2004г.) спрямо разходите по консолидираната фискална програма.

Политическа икономия на правителственото харчене

По дефиниция политиците се опитват да легитимират необходимостта от изразходване на огромни суми пари с различни социални начинания или с инвестиции в различни проекти, като по този начин държавата помага на бизнеса, а от там и на растежа на икономиката. Такива примери можем да намерим в различни социални програми, стратегии и планове (проекта за технологични паркове и др.), в поддържане на нерентабилни предприятия (БДЖ), които икономическата логика, по дефиниция, твърди, че трябва да бъдат  прехвърлени към частния сектор, защото това е дейност присъща на предприемачите, а не на държавата .

Според преподавателя по икономика в университета Харвард  Грегори Манкю логиката зад държавните харчове може да бъде перифразирана по следния начин: „Ако допуснем, че наемете своя съсед да изкопае една дупка във вашия двор и след това да я зарие за 100 долара и после той ви наеме да направите същото в неговия двор, то тогава официалната статистика ще отчете, че са създадени две нови работни места и БВП е нараснало с 200 долара. Но на практика това е губене на време и ресурс, без значение кои от двамата работещи е по-добър в това начинание"[1].  

Пилеенето на пари не води до икономически ефективно и рационално разпределение на ресурс. Редица изследвания показват, на практика, че мултипликаторът на държавните разходи - меренето на ефекта от единица похарчен ресурс спрямо получен допълнителен доход - е много малък. Концептуалната идея за силно положителния ефект от правителствените инвестиции е свързан с идеята от основните учебниците по макроикономика където се казва, че мултипликаторът на държавните разходи е единица и/или повече от единица. Тоест, ако държавата похарчи една единица, то това ще доведе до повишение с минимум една единица на дохода в икономиката.

Но какво става, ако мултипликаторът е нула, което може би е по-правилното твърдение. Тогава повишението на правителствените разходи/инвестиции ще доведе до намаление в същия обем в останалите части от компонентите на  националния доход (спестяване, инвестиции, нетен експорт). С други думи, социалната цена на един допълнително похарчен лев от страна да държавата е равна на единица. Този ефект е налице поради намесата на държавата при преразпределянето на ресурса в икономиката. На базата на този факт стимулирането на определени индустрии би имало по-скоро нулев нетен ефект.

Логично би било държавата да се опита да отнема по-малко ресурс от бизнеса и хората под формата на данъчно и квазиданъчно бреме. По този начин ще се стимулират спестяванията и инвестициите, а от там и цялата икономика, а ресурсите ще бъдат разпределени максимално ефективно.

Ако трябва да се търсят някакви скрити политически подсказки, то много интересен е ходът на администрацията на Обама, която не малко време се чудеше кой точно да назначи за председател на Съвета по икономическа политика. В крайна сметка това е Кристина Ромър, която определено има по-либерални  идеи за развитието на икономиката. Едни от основните й интереси са свързани с анализа на ефектите от фискалната политика. Едно от последните й изследвания показва, как ако данъчното бреме се намали с 1 долар, то БВП ще се увеличи с около 3 долара. Тоест според изследването мултипликатора на данъчните намаления е около 2.

Що се отнася до България, аз силно вярвам, че дебатът по икономическата политика трябва да бъде насочен не към стратегии как да харчим повече и повече, а към политики водещи до по-малката намеса на държавата в икономиката и по-голяма свобода за правене на бизнес. Надявам се, че в началото на предизборна година правителството може да взима адекватни дългосрочни решения, а не краткосрочни - предизборни.



[1] Цитатът е взет от статия написана за в-к Ню Йорк Таймс