Пражко лято: Нахлуването в Чехословакия с някои исторически детайли

 

Пражко лято: Нахлуването в Чехословакия с някои исторически детайли[1]

Красен Станчев

 

 

„Ние окупирахме вас, чехите, защото ви обичаме.“

Обяснение на случилото се от руски офицер,

дадено на 24 август 1968 г. на Милан Кундера

 

През тази седмица през 1968 г. е потъпкано поредното в социалистическия лагер въжделение за свобода и човечност. То не започва от икономиката, а от културата, музиката, всекидневния живот, религиозността и желанието за елементарна порядъчност в обществените отношения и държавното управление. Това въжделение, всъщност нежелание, както го определят Георги Марков (през 1960-те), Александър Солженицин и Вацлав Хавел (през 1970-те), да живееш лъжовно, обхваща отделни хора от всички обществени слоеве – от зарзаватчията, по Хавел във „Властта на безвластните“, до някои функционери на комунистическата партия. Сред последните е и Александър Дубчек, избран за генерален секретар на Чехословашката комунистическа партия през януари 1968 г. Такива хора, макар и не на такива длъжности в комунистическите партии (по-скоро извън тях), има не само в Чехословакия, а навсякъде в страните от Варшавския договор (ВД). Но само там властта попада в ръцете на наивници, чиито опити за промяна предизвикват агресията на братските страни членки. След превземането на Унгария от Червената армия през октомври 1956 г., властите в тези страни относително успешно прочистват вътрешнопартийните среди от хора, които могат да поднесат изненади.

***

На 20 август 1968 г. около 250 хиляди войници от армии на Договора – тези на България, Източна Германия (предоставяща само логистична подкрепа заради пресните спомени от нахлуването на Хитлерова Германия в страната през 1938 г.[i]), Унгария, Полша и Съветския съюз е струпана в пълна готовност около чешките и словашките граници, готови да навлязат в страната. Войските са организирани в 27 дивизии, имат на разположение 6300 танка, 2000 оръдия и 800 самолети. До края на окупацията през 1989 г. там ще се изреди общо 500-хилядна (вече само съветска) армия. Някои от най-значимите нападателни акции на съветската армия през Втората световна война (ВСВ), обърнали нейния ход, са само два пъти по-големи като жива сила от нахлуването в Чехословакия през 1968 г. Тези войски на СССР остават в страната до 1989 г.

Задачата им през август 1968 г. е да се „превземат всички важни държавни институции“, за да бъдат подкрепени „органите на народната власт, борещи се с контрареволюционни сили“. Това е най-голямата военна операция след ВСВ.

Важен детайл за разбирането на положението е фактът, че в средата на 60-те години Чехословашката армия има (приблизително) 130 000 мъже в униформа (включително запасняци), които са под командването на ВД и на които в действителност е заповядано да не защитават страната си. Всъщност, както даже ние, войниците в Българската народна армия, схващахме стратегията на Договора, задачата навсякъде бе ясна: „ние трябва да умрем, а руснаците да се бият на наша територия“. Както се узнахме след 1989 г. дори разполагането на ядрени бойни глави в Централна Източна Европа (включително Чехословакия) през 1970-те години става без знанието на техните военноначалници, да не говорим за официалните власти. (В края на 1980-те години този факт е един от важните мотиви за недоволство от СССР и ВД.)[ii]

На това отгоре отделните армии на страните участнички в агресията в действителност изобщо не са важен играч в чехословашкото начинание, военната мощ е преобладаващо съветска (85-90% от разгърнатите сили, 100% от планирането, логистиката, комуникацията и, естествено, командването са също съветски).

„Братските“ армии са там, за да легитимират военната интервенция и да подсилят пропагандния ефект на агресията, изпълнявайки дребни логистични и охранителни задачи. В Чехословакия БНА, колкото и необичайно това да изглежда днес, през август 1968 г. няма собствено командване, то е съветско, защото българските полкове са прост придатък на две съветски дивизии. Армейските части на другите страни агресори поне номинално изпълняват самостоятелни задачи. Всъщност дори не съветските армейски генерали, а висшето ръководство на КПСС (Комунистическата партия на Съветския Съюз), Леонид Брежнев, неговото Политбюро и КГБ (с началник тогава Юрий Андропов, чиято информация, по-скоро дезинформация, подготвя членовете на Политбюро) всъщност имат окончателната дума за решенията, засягащи Чехословакия преди, по време, и след инвазията.

Днес дори четящата публика по света, включително и най-вече тази в бившите страни членки на ВД (младите чехи и словаци не са по-различни от останалите), е загубила спомена за тази скандална агресия и тя като че ли не съществува като исторически факт извън спомените на съвременниците и тесните кръжочни занимания на шепа историци.

В България, за разлика от другите страни, тази амнезия е облечена и в правна форма. Не съвсем отдавна, през 2015 г., главният прокурор на България предизвика конституционно дело, според решението на което се оказа, че нахлуването в Чехословакия не е „престъпление срещу мира“ по смисъла на чл. 31, ал. 7 от Конституцията и към това деяние е приложим критерият давност при наказателно преследване. Само един съдия не е съгласен с това решение на Конституционния съд. (Неговото име е Филип Димитров.)

Преди Пражката пролет имаше Пражка есен

На повърхността формалната причина за нахлуването е „Пражката пролет“ – познатото алегорично наименование на „новото начало“ в управлението на Чехословакия.

Това наименование е изобретено от няколко добродушни наивници в ръководството на Чехословашката комунистическа партия по някое време между декември и януари 1967-1968 г. Те са принудени от събитията да търсят метафора, която е притегателна за общественото мнение в страната. Така поетично настроеният журналист, превърнал се в шеф на комунистическата партия, Александър Дубчек, намира определението на новото начало, на реформите на социализма в Чехословакия, наричайки го „Социализъм с човешко лице“. Днес никой не знае, че програмата, озаглавена по този начин, е трябвало да бъде приета на конгрес чак през септември 1968 г., след обществено обсъждане, както е планирано.

Метафората с „човешкото лице“ е искрена реакция на малко известни събития, разгърнали се след 11 октомври 1967 г. и описани в книгата на Филчев.

Тогава студенти, раздразнени от спирания на тока по време на подготовка на курсови работи в един от кварталите на Прага, излизат да изразят недоволството си пред президентския дворец в Храдчани. Митингът им е смачкан с насилие и водни оръдия, но това само подбужда студентите да продължат да протестират (като цяло, студентските и младежки протести навсякъде в Източна Европа от 1945-та до 1989 г. са винаги да защитят индивидуалната свобода и човешко достойнство, а не за да разпространяват комунистически и маоистки идеи, както през 1967-1968 г. във Франция).[iii]

В опит да успокоят ситуацията водачите на Съветския съюз и неговата комунистическа партия търсят с кого да заменят секретаря на Чехословашката комунистическата партия (всъщност действителния властник), Антонин Новотни, с някой предан и непознат човек. И така те намират Александър Дубчек, който е живял и получил образованието си в СССР. Честен, добронамерен и наивен вярващ в човеколюбивите намерения на другите, през януари 1968 г. именно той, както стана дума, предлага плана с „човешко лице“ като контрапункт на начина на управлението, демонстриран от Новотни. Този план никога не е приложен, но дори самото обещание за такъв социализъм създава силно, самоорганизирано движение в подкрепа на свободата, което прилича както на предишни подобни обществени действия, така на недоволството, съборило режима през 1989 г.

Тогава, през януари 1968 г., дори самото название на програмата шокира комунистическите водачи. Според някои спомени коментарът на Леонид Брежнев към Дубчек по този повод е бил следният: „ако вашият социализъм е с човешко лице, какво е лицето на нашия?“.

Програмата на Дубчек по днешни разбирания е от скромна до козметична. Но онова, което тя обещава, не може и да бъде друго – става дума не за революция, а за връщане към някаква форма на обществена нормалност:

–          разделяне на комунистическата партия и изпълнителната власт на правителството, политическо равенство на всички партии в Отечествения фронт, управляващ от 1948 г., но под ръководството на комунистите;

–          равенство между чехи и словаци, федерация (каквато всъщност дотогава не съществува);

–          декриминализация на дребния частен бизнес и меритокрация на управлението в гигантския държавен сектор;

–          премахване на цензурата и олекотяване на свободата на сдружаване.

Последните две обещания стават факт веднага след обявяването на програмата на Дубчек през януари 1968 г. Това вече е престъпление в очите на водачите-социопати на комунистическите страни, които безпогрешно виждат в свободата на сдружаване и премахването на цензурата пряка заплаха за режимите им. Както един мой приятел в българските промени от 1989 г., Деян Кюранов, коментира на 26 октомври с.г. за списание „Тайм“: „достатъчно е да преместиш една песъчинка в монолита на системата и тя рухва“. Точно това тези водачи разбират от чист инстинкт за самосъхранение.

Окупацията

Престъпното, според международното право, планиране за агресията срещу Чехословакия започва на 8 април 1968 г. Посочената по-горе цел „да се превземат всички важни държавни институции“ идва от заповед на министъра на отбраната и шеф на Генералния щаб на Съветската армия. Планът е готов към средата на април. Точно когато в Прага и Братислава не се случва нищо повече от това да се диша някак по-свободно. Аз помня този дъх все още там от едно свое ученическо (пионерско) посещение в Либерец, Дечин и Прага през юли 1968 г.

Планът за нападение е основан на „точни сведения“ (предоставени от КГБ и Андропов на Политбюро на КПСС), че „ционистки, ревизионистки и контра-революционни елементи“ са предприели „нападения срещу социализма в значителни мащаби“; задачата е да се „ликвидират ционистките и противникови сили“ и се препоръчва, като паралелен ход на действие, чистка на ционистките елементи в Чехословашката комунистическа партия. Най-често цитираната „ционистка“ организация е Еврейският документационен център Симон Визентал във Виена, въпреки че почти никой от нарочените за преследване чешки и словашки комунисти дори не са от еврейски произход…[iv]

Между април и 20 август 1968 г., армиите на Варшавския договор провеждат пет военни учения на границата и последното вътре на територията на Чехословакия. През юли 1968 г. най-голямата дивизия на Червената армия просто забравя да се прибере в СССР.

Между януари и края на юли, комунистическите лидери се срещат осем пъти, за да обсъдят натиска си върху Дубчек и неговите съратници. В същото време КГБ организира (чрез подкупи и заплахи) опозиция срещу тях и съставя от тяхно име писмо, което кани СССР и ВД да „вземат мерки за борба с контрареволюцията и империализма“.

Успоредно с тези съществени мероприятия се предприемат и необходимите действия за промиване на мозъците на армейските войници и офицери. Ключовата роля в предоставянето на фалшива информация и манипулацията на ръководителите, взимащи решения, е отново на шефа на КГБ, Юрий Андропов, който, покрай другите си заслуги, е признат за основен организатор на нахлуването на Червената армия в Унгария през октомври 1956 г.

От военна гледна точка агресията е провал на стратегия, тактика и изпълнение. Дори часът на нахлуване изглежда е сбъркан поради липса на яснота дали трябва да започне по московско или централноевропейско време.

Операцията въпреки това е безспорен успех, защото не среща военна съпротива. И защото, както обяснява чехословашкият началник на Генералния щаб на армията, това е „операция за убиване на муха с парен чук“.

„Masters of Invasions“

Завземането на летищата (най-важната задача на БНА – Българската народна армия – е охраната на Пражкото летище Рузине) протича гладко, при липса на съпротива и наличие опитен командир, генерал Маргелов.

Като командващ десантните войски той води операцията с вещина във взаимодействието с КГБ, натрупано с годините и опита през ВСВ, както и при участието в агресията срещу Полша заедно с Германия (1939), Финландия и Балтийските страни (1939-1940, където разгромява невъоръжени женски и доброволчески батальони) и Унгария през 1956 г. Биографията му е един от модерните армейски митове в Русия, негови паметници се изграждат из цяла Русия (последният през април 2018 г.), но по всички обективни преценки този човек е просто насилник и военнопрестъпник.

Заради заслугите му за „победата“ през 1968 г. той става „герой на Съветския съюз“, като между 1969 и 1985 г. е награден с около 20 най-високи отличия от страните във Варшавския договор (четири от тях от Чехословакия, пет от България). През 1979 г. Маргелов е главен инспектор на съветските десантни части, които нахлуват в Афганистан.

Освен че е натоварен с най-важната задача при настъплението, Маркелов изглежда, че е, според мемоарите на негов колега-генерал, основният съветник на агресията. Това, което той, с извинение за цитата, препоръчва на щаба, командващ нахлуването, е дълбокомислената стратегия: „Ебете чехите, не питайте за имената им!“

Логистика и жертви

Индоктринираните войници не срещат въоръжени империалисти, всъщност срещу войските на ВД не е произведен нито един изстрел, нито от армията, нито от полицията. В някои големи градове местните използват самоделна амалгама от запалителни материали, за да запалят огньове или трамваи и автобуси, и за да блокират улици – просто поради несъгласие със случващото се. Някои войници са изненадани, че чешките и словашките дами не са блудници (както са били „информирани“), че чешкият и словашки начин на живот е значително по-богат, и най-вече по-чист от това, което те познават като „превъзхождащия останалите съветски начин на живот“.

И от гледище на логистиката нахлуването в Чехословакия е почти кошмар.

Отряди на КГБ и една десантна пехотна дивизия превземат летищата и пощите, защото никой не ги охранява. Но останалите войски на терен са объркани: разполагат със стари карти, градове и села често имат нови имена, а местните жители сменят или боядисват в бяло знаците по улиците и гарите. Лошата логистика, първоначалната дезинформация и културният шок сериозно допринасят за упадъка на и без това невисокия морал на войниците и офицерите. Често окупаторите са притеснени да се появят пред местните с мръсно облекло, дори не мислят да говорят с тях – просто заради комплекс за малоценност.

Това положение довежда до множество ирационални разстрели, подозрения и параноя сред окупаторите: има случаи на танкове, разбиващи магазини, много атаки срещу беззащитни  протестиращи или трамваи, или просто стрелби по стени и маловажни във военно отношение сгради като музеи, училища и т.н.

 
Източник: неизвестен, предполагаемо от нелегален вестник.

От личния архив на Ангел Николов, с благодарности.

 

Невъзможно е да се преброят жертвите, особено от страна на окупаторите – предполага се, че те са значително по-малко, отколкото при чехите и словаците, но това все още е висша държавна и военна тайна в Руската федерация.

Чешки източници говорят за 137 чехи и словаци, които са загинали вследствие на водената от Съветския съюз инвазия в Чехословакия през 1968 и началото на 1969 г. През годините до 1989 г. броят им нараства до 400.

Хората излизат на улицата на 21 август, изграждат импровизирани барикади, спират танковете с човешки вериги и отказват да сътрудничат на окупаторите. Последното, освен случайни изстрели във въздуха, е най-често причината за непонятното и напълно безсмислено убийство на невинни, невъоръжени, тийнейджъри и млади жени. Има случай на разстрел на баща пред очите на петгодишния му син, докато е в колата си заедно с него поради „нелоялност“. Една студентка е убита в Прага, защото е закачила на роклята си чехословашко знаменце с траурна лента…

Най-организираната съпротива е около сградата на Националното радио в Прага, което продължава да предава новини в реално време около седмица (окупаторите нямат техническото познание за това как да спрат излъчването). След това радиото минава в нелегалност и несанкционирани вестници заемат медийната ниша.

От страната на окупаторите има 98 жертви, повечето при катастрофи и инциденти с техника, неумело ползване на оръжие, пет самоубийства в първия месец на настъплението и т.н. Предполага се, че 11 съветски войници са убити от местните. Но за това няма никакви доказателства. Много е вероятно това да са случайни жертви или загинали при битови злополуки, след смъртта им превърнати в герои.

Има и една българска жертва: след като дезертира, войникът се напива и след кавга или (според друга версия на случилото се) при опит да избяга в Западна Германия той е застрелян от граничарите или помагачите. (Семейството на войника, с подкрепата на правителството и местната власт, наскоро издигна паметник в негова чест, предполагайки, че е герой.)

 
Фотографии с разрешението на Ангел Филчев от личния му архив: простреляните стени на Националната галерия в Прага, гилзи, събрани през август 1968 г. около сградата. Студентите наричат стените „Фрески от Ел Гречко“ (кръстени на де факто командира на окупацията, Маршал Андрей Гречко, министър на отбраната на СССР, бивш главен командир на съветските сухопътни сили в Източна Германия и допреди 1967 главнокомандващ армиите на Варшавския договор).

 

Ролята на Църквата и поп музиката

За тези неща рядко се говори.

76% от чехите и словаците все още се самоопределят като католици, 10-11% са хусите (чешки протестанти). След 1948 г. властите, както навсякъде се опитват да наложат атеизъм, обвинят църквата във клерико-фашизъм по време на ВСВ, преследват и се опитват да корумпират свещеничеството, да разделят църквата между двата народа и между онези, които са „нови католици“ – млади свещеници, които се правят, че подкрепят комунизма – и епископи, които му се противопоставят и стават пазители на религиозните свободи и човешките права.

От началото на 60-те години на миналия век новите католици губят обществен авторитети сред комунистите. Дубчек няма друг избор освен да либерализира религиозния живот като прекрати преследването на католиците и вдигне мълчаливата забрана за други християнски вероизповедания. (До преди 1968 г. православието е де факто забранено в Чехословакия.) Кардинал Франтишек Томашек е един от основните защитници на свободата и човешките права и преди, и след 1968 г. И остава основен вдъхновител на свободолюбието, заедно с Вацлав Хавел и други интелектуалци, до 1989 г.

Любимата ми чешка група в края на 1960-те и началото на 70-те години бе Plastic People of the Universe (PPU), които първоначално са под силното влияние на Франк Запа – друг мой любим музикант и борец за свобода на индивида и уважение към неговото достойнство.[v]Филмът на Пецка Роцкова дава добра представа за историята на групата.

След нахлуването на ВД те преминаха нелегалност. Тяхната музика възмущава властите, защото е преди всичко свободна, малко сюрреалистична и донякъде психеделична, много иносказателна за хората, които разбират чешки, но скоро те започват да пишат и пеят на английски. Групата е арестувана и е направен опит за показен съдебен процес през 1976 г. Без резултат: те продължават да записват и изпълняват музика нелегално, т.е. на неразрешени частни концерти, понякога в чужбина, до окончателното рухване на режима.

„Дъбът – вън, КГБ остава“, хокей и живи факли

На 21-ви август 1969 г. годишнината от нахлуването е планирано да се „отпразнува“ с улични демонстрации в Прага, Братислава и други градове. Властите мобилизират необичайно голяма армада от униформени милиционери, огромен брой трайни служители на Държавна сигурност и провокатори, използват танкове, за да патрулират градовете и 130 хиляди съветски войници са поставени в бойна готовност, за да „помогнат“, ако това се наложи. Чехите и словаците наричат този ден „Ден на срама“. Въпреки заплахата от насилие от страна на властите над 100 хиляди протестират само на главния Вацлавски площад в Прага на този ден.

Към средата на 1969 г. Пражката пролет е потушена с танкове, стрелба и преследвания на нейните инициатори и участници.

Към есента на 1968 г. невъоръжената съпротива вече е заглъхнала. За да предизвика съвестта на хората на 16 януари 1969 г. Ян Палах се самозапалва, оставяйки следното послание: „Изгарям себе си, за да събудя народа на тази земя“. Това предизвиква гняв в Москва. От Кремъл телеграфират Дубчек да „прекрати политизацията“, но той не е в състояние да „успокои“ положението. Самозапалвания започват да се случват едно след друго – шест млади мъже и една млада жена, само в периода до март 1969 г., загиват по този начин. 26 други човешки факли са спасени след медицинска намеса. Трима младежи се самозапалват демонстративно в чужбина, по един в Полша, Унгария и Латвия. Посланията, които те оставиха, бяха по същество идентични: Изгарям себе си не за слава, а в знак на протест срещу агресията на Варшавския договор.[vi]

Това, което наистина обижда ръководителите на КПСС обаче, е, че чехословашкият отбор по хокей на лед побеждава този на СССР на световното първенство в Швеция през март 1969 г. (два пъти – в отборното елиминиране и на финала). При това чехословаците се държат „неприлично“ – не се здрависват със съперниците, националният флаг на техните екипи е покрит с траурна лента и т.н.)

Съветската неприязън спрямо чехословашкия отбор по хокей има дълга история.

След ВСВ този отбор е най-добрият в света – безобразно поведение за национален отбор по каквото и да е на васална страна. През 1950 г. КГБ и чешките му помагачи оркестрираха сбиване между някои от шампионите и неидентифицирани хулигани в пивница в центъра на Прага. В резултат на което целият отбор е арестуван и обвинен в нелоялност, измяна и шпионаж, и в крайна сметка осъден на общо 77 години затвор и принудителен труд и изпратен в урановите мини (най-известният от шампионите, вратарят Бохумил Модрий, който дори не присъства на побоя, получава 15 затвор и принудителен труд, умира скоро след като излежава присъдата си).

Намесата на Хитлер и ГЕСТАПО в Олимпийските игри през 1936 г. изглежда като хуманитарна акция в сравнение с това, което КГБ са направили, за да може СССР да стане световен шампион по хокей. Но към средата на 60-те години чехословашкият отбор отново е един от най-добрите в света. Неговата победа през 1969 г. бе отпразнувана из цяла Източна Европа. Бях тогава на 14 години, но ясно си спомням въодушевлението от тази победа дори в София.

СССР този път не може да елиминира чехословашкия отбор както през 1950-1951 г. Но шампионската титла е отвъд границите на търпение на Леонид Брежнев. Той решава да се отърве от Александър Дубчек. Заповедта към Гречко е „Дъбът – вън, КГБ остава!“ („Дубчек“ идва от „дъб“.) Именно в резултат на хокейните демонстрации е отстранен Дубчек през април 1969 г. После той е две години посланик в Анкара и до пенсионирането си работи като чиновник в министерството на горите. За негов приемник е инсталиран лоялният (към КГБ, СССР) словак Густаф Хусак („Хусак“ идва от „гъска“). Той остава на власт до 1987 г., управлението му е наречено от чехите и словаците „Социализъм в гъша кожа“.

Защо се случва всичко това

Освен някои теоретични реконструкции на събитията, предшестващи настъплението, причините за недоволството не са директно икономически. Спиранията на тока са чест феномен в бившите комунистически страни, както са всъщност и всички дефицити, както е предсказано от Лудвиг фон Мизес през 1922 г. и след това доказано от стопанската история на тези страни.

Въпреки репарациите след ВСВ от страна на Съветска Русия (независимо от факта, че Чехословакия и Полша са били жертви на немското нападение, Червената армия конфискува ключови индустрии в двете страни), икономиката на Чехословакия е най-конкурентната от всички комунистически, колите им са значително по-добри от произведените в СССР или ГДР, магазините им имат по-добри хранителни и други стоки, и към края на 80-те години страната „търгува“ само 55-56% от произведеното със Съветския съюз (при Полша и България става дума за 80%).

Основните причини за окупацията са исторически и символични.

„Империята на злото“ изнася комунизъм от създаването на Коминтерна през 1919-1920 г. През 1920 г. тази стратегия успешно довежда до разделение между левите партии в Германия, като по този начин в края на краищата подпомага изкачването на власт на Хитлер и довежда до превземането на Украйна. През 1922 г. Коминтернът изнася болшевишката система в Кавказ и финансира „Септемврийското въстание“ в България през 1923 г. През 1939-1940 СССР превзема Западна Украйна, Бесарабия и Балтика, през 1944-1948 разпростира съветската система до Берлин, през 1945-1950 г. – до Китай и Северна Корея и през 1979 г. – до Афганистан.

Тогава защитата на Империята е приложена на практика чрез силата на оръжието в Източна Германия през 1953 и 1960 г., в Унгария през 1956 г. и в Полша и Чехословакия през 1968-та, ако не броим военното положение в Полша през 1981-1983 г.

Нахлуването в Чехословакия е нещо обичайно, смъртоносно, неприятно и фундаментално несправедливо, но типично.

Вследствие на смазването на Пражката пролет, макар това да е реалност още преди 1968 г., Чехословакия заедно с България се превръща в основен инструмент на процеждане на политиката на Съветския съюз и ВД навсякъде по света. Това дава и своите икономически последици. Една от тях е разрастването на мрежата задгранични фирми, които продават оръжие и наркотици на „когото трябва“ в социалистическите режими по света.[vii] България е по-напред от Чехословакия.

Защото системата не може да работи сама икономически, без частна собственост и свободна размяна, народите и хората трябва да бъдат държани в нея насила.

За отделните хора има Желязна завеса, за народите – Варшавски договор под командването на КПСС и КГБ.[viii]

За САЩ, НАТО, Ватикана и Запада нахлуването в Чехословакия и другаде е вътрешен съветски въпрос – никой не иска да рискува още една война, този път с ядрено противопоставяне през 60-те години и то за една далечна страна, за която „британците не знаят нищо“ (както британският премиер Чембърлейн оправдава завземането на Чехословакия от Германия през 1938 г.). Този въпрос е подробно анализиран в литературата. Съветският съюз не рискува влошаване на взаимоотношенията със Запада. В този дух СССР опитват да задържат и разширят влиянието си върху страните от Варшавския договор и други приятелски режими до 1989 г. Руската военна база в Сирия е наследство от тези години.

Днес Руската федерация поддържа традицията с КГБ тактиките жива – най-вече в бившите страни от СССР, по-слабо в Нова Европа и другаде. Това е и основната мотивация за пост-фактум възхвалата на Червената армия и разкрасяването на нейната история чрез легенди за различни „masters оf invasions“.

Но Пражката пролет има и друг резултат. Нейното поколение от страните на Варшавския договор приз 1989 г. промени самите тях и света.

 


[i]В книгата си Ангел Филчев привежда факти и документи, които доказват, че унгарската и донякъде полската части от войските на Варшавския договор в Чехословакия използват през 1968 г. тактиката на завладяване на Вермахта. Тя е брутална, но все пак ефективна, включително в смисъл,


Свързани публикации.