Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Позитивния подход към околната среда*

Автор: Петър Ганев / 14.03.2008
Оцени тази статия:

Философията и идеите, които обединяват природозащитниците в нещо като социално движение по целия свят, не са дефинирани с един единствен термин в България. Най-често използваната дума „Environmentalism" (environment = околна среда) няма еквивалент в родния език и затова ще използваме по опростения термин „екологизъм". Най-просто казано, екологизмът е движение насочено изцяло към опазването и консервирането на околната среда.

Безспорно през годините екологизмът е възприел почти изцяло негативен и песимистичен подход в погледа си към околната среда и влиянието на човека върху нея. „Негативният екологизъм" е изграден върху разбирането, че опазването на околната среда може да бъде постигнато чрез по-малко почивки в чужбина, ограничена търговия, потребление предимно на местни стоки или пък направо „обуздаване" на икономическия растеж и развитието. Това е подход, който поглежда към развитието на Китай и Индия със страх. Икономическият растеж е разглеждан като нещо, което винаги се случва за нечия сметка, тоест бива лимитиран. Западът, погледнато през тази призма, е постигнал благоденствието си за сметка на околната среда и на по-малко развитите страни, за които просто не са останали достатъчно ресурси, които да осигурят устойчив икономически просперитет. Резултатът от това светоусещане е, че все повече хора подкрепят политики, насочени към ограничаване на икономическия растеж с цел консервиране на околната среда.

Наскоро, Брюкселският Институт по Глобализация (Globalization Institute) предложи един нов и различен подход към околната среда. Вместо страх от бурния икономически растеж, хората трябва да видят всичко добро, което произтича от него. „Позитивният екологизъм" гласи, че само за броени години технологичният прогрес, подкрепен от икономическия растеж и иновациите, ще разруши всякакви връзки между БВП и емисиите на въглероден диоксид, сочени за основен фактор за нашумялото „глобално затопляне".

Този подход не отрича важността на въпросите, свързани с опазването на околната среда, но в същото време отчита и факта, че не всичко е толкова „мрачно", колкото бива представяно. Истина е, че хората вече не се тревожат за озоновия слой или пък за киселинния дъжд. Истина е и, че жителите на Лондон вече не се оплакват от смога (замърсяване на въздуха) над града. Всъщност, въздухът в Лондон не е бил толкова чист, колкото е в момента, от далечната 1581 г. Това положително развитие не е постигнато с налагането на определени стандарти за живот или пък чрез политики за ограничаване на емисиите на CO2, а просто е вървяло ръка за ръка със все по-голямото благоденствие на хората. Всички факти сочат, че след ранните стадии на развитие, състоянието на околната среда започва да се подобрява, защото хората са достатъчно богати, за да си плащат за подобренията.

Екологизмът на 21 век

Когато Протоколът от Киото влезе в сила през 2005 г., Грийнпиис веднага го определи за „исторически момент". Стефани Тънмор (Грийпиис) определи Киото като „сигнал, който правителствата и бизнесът отдавна очакваше. Вече има цена за замърсителите на околната среда и съответните наказания за тях. Промяната към една нова икономика, която не е базирана на въглеродния диоксид, започна".

Две години по-късно, всички изследвания показват, че Европейският Съюз, глобалният лидер в борбата с климатичните промени, се проваля убедително в опитите си да постигне целите, заложени в Киото. Според Протокола от Киото, старите страни членки на ЕС (ЕС-15) са поели ангажимента да съкратят с 8% емисиите на парникови газове до 2012 г. (при база 1990 г.). Европейската Комисия наскоро оповести, че през 2010 г. се очаква емисиите да бъдат с едва 0.6% по-ниски от тези през 1990 г. и с 0.3% по-високи от тези през 2004 г.

Разбира се, провалът на Киото не е единствено европейски феномен. Канада, която също ратифицира Протокола от Киото, трябваше да съкрати емисиите с 6% за същия период. Последните данни показват, че Канада се движи с 23% над нивата от 1990 г.

Към всички тези негативни резултати, трябва да прибавим и отказа на САЩ на ратифицират Киото, както и липсата на всякакво изискване към Индия и Китай за ограничаване на емисиите. Всичко това ни води до извода, че подобен тип международни споразумения далеч не са начина за решаване на проблема.

Иновации и растеж

Ако едно влезнало в сила международно споразумение е всъщност не практично и не решава конкретните проблеми, какво можем да направим за напред? Бъдещите събития е почти невъзможно да бъдат предсказани, но все пак на база на историческия опит могат много връзки да бъдат идентифицирани и да бъде възприет правилния подход.

Исторически, иновациите винаги са служили за решаване на конкретни проблеми и няма причина това да не важи за всички сфери на живота ни, включително политически, социални и икономически.

На практика, в днешни дни за повечето хора заобикалящата среда се е подобрила значително. Живеещите в развитите страни никога не са имали по-добри условия за живот от тези в момента. Никога, толкова много хора не са имали достъп до чиста вода, храна, подслон и лекарства. Всичко това е станало възможно не поради някакви регулации, а благодарение на новите технологии и икономическия растеж. Конфликтът между икономическият растеж и околната среда е напълно погрешен. Точно бедните страни, с ограничен достъп до новите технологии, са тези които в момента разрушават своята природа и не могат да се възползват напълно от ресурсите си. Данните ясно показват, че по показателите „използвана енергия за един долар резултат" и „емисии на парникови газове за един долар резултат" развиващите се страни чувствително изоставят от развитите. Колкото по-богата е една страна, толкова по-ефективно и екологично отговорно може да произвежда - основно поради технологичното предимство. Видно е, че всяка намеса на правителството, целяща да ограничи икономическия растеж, ограничава също така технологичния прогрес и иновациите, тоест най-вероятно има повече негативни ефекти отколкото положителни.

За ефектите

На практика, правителствата по света нямат механизъм, с които да изчислят ефекта на дадено количество въглероден диоксид върху климатичните промени. Резултатът е, че не могат да бъдат изчислени и евентуалните икономически ползи. От друга страна е почти невъзможна и точна оценка на икономическите загуби от ограничаването на емисиите на въглероден диоксид (някои оценки сочат загуби около 5% от БВП за Великобритания, Германия и Испания). Когато разходите и ползите от дадено действие са толкова несигурни е напълно невъзможно да се вземе и някакво рационално решение. Казано по просто, за правителствата ще е по-добре да разпределят ресурсите си за неща, които могат да оценят и да докажат като полезни за обществото.

Пример за такъв подход е този на Бьорн Ломборг и неговото изследване „Копенхагенския Консенсус". Изхождайки от идеята, че всички ние искаме светът да стане едно по-добро място за живеене, но поради оскъдните ресурси, с които разполагаме, трябва да намерим най-ефективния начин за постигане на тази цел, Ломборг събира група от икономисти (включително трима Нобелови лауреати), които трябва да определят нашите приоритети. Резултатите са шокиращи за много хора. Усилията за борба срещу болестите и недохранването по света могат да спасят много животи, при това без огромни разходи. От друга страна, борбата с климатичните промени може да бъде изключително скъпа, без това до доведе до някакви ясно изразени положителни резултати. В крайна сметка, консенсусът от Копенхаген беше, че правителствените ресурси насочени към околната среда трябва да бъдат използвани за други цели.

* Съкратен вариант на статията е публикуван във в-к Дневник на 11.03.2008