Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Поуки за след изборите: политически идеи, история и дълги стопански кризи*

Автор: Красен Станчев / 03.10.2014
Оцени тази статия:

ПО СЛУЧАЙ ЮБИЛЕЙНИЯ БРОЙ НА СЕДМИЧНИЯ БЮЛЕТИН "ПРЕГЛЕД НА СТОПАНСКАТА ПОЛИТИКА" НА ИПИ

 

 

"Повечето от злините на този свят са извършени от добри хора и не по някаква случайност, грешка или пропуск."

Изабел Патерсън, "Човеколюбецът с гилотината"

 

След 2007 и 2008 г. трескаво се търсят идеи за излизане от икономическата криза. Но политиките всъщност я удължават. Стопанската история дава примери за подражание.

Първият запис е от 2 350 г. пр. н.е.: цар Уракагина от Лагаш издава декрет, който забранява регулирането на цените и възнагражденията. Преди Уракагина някой трябва да е въвел контрола, провалил се е и довел поданиците до края на търпението.  За такъв контрол говори една надгробна плоча на някой си цар Хенку живял преди 2 850 г. пр. н.е.

Необходимостта от контрол върху цените се появява при поевтиняване на парите поради увеличаване на тяхното количество в обществено обръщение.  Библейският Йосиф, син на Яков (около 1 700 г. пр. н.е.), спасява египтяните от гладна смърт (хората продават имущество, децата и себе си, за да се изхранят) след период на продължителен контрол върху доставките и цените на зърното. Той ги убеждава да се откажат от текущо потребление, заделя семена за инвестиции, съкращава ненужните разходи и привлича чуждестранни инвестиции.

Законникът на вавилонския цар Хамурапи опрощава задължения, фиксира цени на стоки, тържища и професии и урежда права на собственост, задължения и лихви. Това става нужно след период на разточителни държавни проекти, най-вече в областта на храмовото строителство и инфраструктура. Макар политиките да дават положителен ефект в началото на управлението на Хамурапи (около 1 792 г. пр. н.е.), подкрепен от военни завоевания, след 40 години царството отново е в нова криза и напълно се разпада при наследника му. Българският вариант на "Уикипедия" се твърди, че Законникът имал ползотворно влияние върху икономиката на царството. В действителност новите владетели на Месопотамия запазват правилата на Хамурапи в тяхната цялост (и уредбата на правата на собственост, и регулирането на цените). Царуването им в крайна сметка не е успешно, свидетелство за което са занимателните разкази в Библията.

Моралното порицаване на лихвите в исляма и християнството почти сигурно са следствие на доказаната невъзможност на тяхното регулиране. На поуките от миналото се дължи и известният "закон шура" (132 сура на Корана): блажени са онези, които водят своите дела, обсъждайки ги с другите". Причини за упадъка на Римската империя са финансирането на военни и строителни начинания чрез размиване на стойността на валутата, силовото фиксиране на цените на продоволствието и правителствените помощи за бедстващите поради недостиг на храни за населението. По-късно в ислямския свят последното е постигнато чрез т.н. za'khaat, частна благотворителност, която е религиозно задължителен жест, ако правоверните искат да попаднат в рая.[i]

От територията на съвременна България е известна царската клетва от Пистир (вероятно 380-360 г. пр. н.е., с. Ветрен, Пазарджишко). Тя е миниатюрна и по-древна "Магна харта". С нея царят се самоограничава и гарантира, че нито той, нито "неговите хора" ще се месят в решаването на спорове, ще налагат данъци, мита и берии, ще отнемат имущество или налагат трудова повинност.

Същото четем в "Хармонии" на Лао Цзъ (6 в. пр. н.е.): "колкото повече закони, толкова повече бандити". Протест срещу подобно управление е и учението на Конфуций. След няколко горчиви опита и данъчни бунтове, след 3-2 в. пр. е. Китай се радва на относително рационализиране на държавното управление: сравнително ниски правителствени разходи и данъци.  А през 12 в. икономистът Йе Шин формулира онова, което в съвременната икономика е известно като Закон на Грешъм: "лошите пари изместват добрите пари". Между другото Китай вече е открил и хартиените пари, и рисковете от тяхната употреба.[ii]

Очевидно историята в различни варианти се повтаря в Древна Гърция, Египет по времето на Птоломей Пети, Римската империя и други владения и култури. 

Тя се състои накратко в следното: важни политически начинания водят до разширяване на паричното предлагане, те налагат властови контрол върху цените и сделките, които водят до спад на икономиката, доходите и обедняване на населението; когато това се случи, изходът също е винаги един и същ - свиване на разходите за политически начинания, фалити, спестявания и чуждестранни инвестиции и възстановяване на свободата на договаряне, в резултат хората сами се грижат за себе си, оцеляват и просперират (докато историята не се повтори).

"Нововъведения" на последните 200-300 години

Цялата история не може да бъде разказана тук въпреки интересните подробности. Кризите, на които сме свидетели днес, са следствие на усложняването на паричното предлагане чрез появата на централните банки, паричните искове и обещания (и в крайна сметка хартиените пари) и банкирането с частични резерви. Тези промени попадат в контекста на общото демократизиране на политическия и стопанския живот.  Но по отношение на стопанските кризи и изхода от тях съществени промени не настъпват. Изменя се частично произходът на инфлацията и скоростта на сключване на сделки. Съществено се променя разбирането на кризите и създаването на илюзии по повод икономиката. Казано малко по-иначе, бизнес циклите не са феномен на последните 200 години, както смятат марксистите, те само са разбрани и описани наскоро, преди стотина години.

Накъсо става дума за следното. 

Докъм XVII век парите са предимно стокови (злато или сребро). Централните банки (на Швеция и Англия) възникват в последните години на този век, основната им задача е да кредитират правителствени начинания. (Непосредственият повод за учредяването на Банката на Англия е нуждата от финансиране на поредната война с Франция.) Шведската банка се отчита пред парламента, а тази на Англия остава частна за дълъг период от време, де юре - до средата на XIX в.

Първоначално хартиените пари са парични сертификати, разписки, които показват, че 100% от дадена сума е налична в някаква институция - страна или посредник по сделка. Такива посредници са банките. Те оперират при сто-на-сто резерви, т.е. не могат да дават на заем пари, които не са покрити със спестявания и банкерите отговарят с имуществото си за целостта на парите, които са привлекли като спестявания. За разлика от тези банки, централните (т.е. държавните) банки имат като правило по-меки изисквания за резерви. 

Докато и доколкото централните банки се придържат към даден непроменен стандарт на стоковите пари, а частното банкиране протича по добрите стари правила, проблеми не възникват. Разбира се, това съвсем не е всеобща практика. Както и в древността, непрекъснато възникват "важни държавни задачи", вяра в свръхестествените способности на кралете, чистата заблуда и изкушение, и стандартите не се спазват. По-хлабавите правила на държавните банки са заразителни.

Първо, техните пари са фидуциарни, основани на вярата, че зад тях стои реално покритие от злато или сребро. Това мотивира използването на подобни техники от частните банки и преминаването към банкиране с парични заместители (записи, искове или обещания за плащане) и частични резерви. Привлечените спестявания вече на са чиста собственост на вложителите, а записите не са класически парични сертификати. Постепенно в тази обстановка централните банки получават политическата задача да регулират разменните курсове, лихвите, размера на резервите, гарантирането на депозитите и начина на кредитиране. Колкото повече финансовите институции биват регулирани, толкова повече производни (деривативи) на паричните заместители те създават. Причината е проста: изкривената конкуренция принуждава развитие на бизнеса в нерегулирани пространства.

Междувременно списъкът на "важните държавни задачи" се разширява до неузнаваемост.  Преломният момент е през 1873 г., когато канцлерът Бисмарк въвежда задължителните държавни осигуровки за здраве и старост.  Това е рождената дата на съвременната социална държава. Причина за нейната поява е демократизацията - конкуренцията за гласовете на избирателите в условията на разширяващо се избирателно право.  За около 75 години то става всеобщо. Заедно с това почти навсякъде в стария цивилизован свят са одържавени пенсионното дело, образованието, здравеопазването, инфраструктурата и дори детските градини.

Съвременните кризи и изходите от тях

Горното е опасна смес, която е в основата на съвременните кризи. Т.нар. бизнес цикъл работи по следния начин.

Централните банки все по-често се съобразяват с политическата конюнктура. Те понижават лихвените проценти, за да инжектират ресурс в стопанствата на отделните страни. Т. нар. златен стандарт е демонтиран вследствие на Първата световна война, възстановен е в доста несъвършена форма и отменен в САЩ от президента Никсън в името на спечелването (купуването на гласове чрез печатане на пари) в навечерието на изборите през 1972 г.  Разменните курсове са контролирани от Бретън-Уудския договор (70-та годишнина му се пада този юли), но само до началото на 1973 г.

Дали чрез централно регулиране или чрез издаването на парични заместители от частните банки, лихвените проценти периодично се понижават, за да може държавни и частни организации да финансират далеч невинаги смислени начинания. Това води до насочване на ресурси според неестествени критерии и илюзорни, макар и статистически регистрируеми, ръст на инвестициите и БВП. Но това са лоши, изкуствени инвестиции. Което се вижда при масовите фалити и неизбежната рецесия. Тя е нормалното явление, а не илюзорния растеж.

Правителствата са част от проблема, а не от решението. Това много добре се вижда от статистиката на правителствените разходи за последните 200 години. С изключение на периоди на война, до 1913 г. те са далеч под 10% от БВП на развитите страни. През 1937 г. само в Германия те са 22,8%, в повечето страни - между 10 и 15; към края на 40-те години - около 20%.  Колкото те са днес в Китай и бързо развиващите се икономики. През 2014 г. в ЕС правителствени разходи са 49%, като в нова Европа - под 39%. Най-ниски (34-35%) те са в Латвия, Литва и Румъния, където и ръстът на икономиката е най-висок в ЕС. Над 50% от тези разходи в ЕС са свързани със социалната държава. Но това не е цялата картина. Джагадеш Гокале от Националния център за политически анализи пресметна през 2009 г., че нефинансираните задължения на правителствата към възрастното население в ЕС са 424% от БВП средно.  Това е причина за непрекъснато нарастване на държавните дългове - през 2014 г. те са над 90% от БВП. Тъй като правителствата не могат да вземат повече дълг, политическият натиск към централните банки е да разширяват паричното предлагане.  Разходите на правителствата не се съкращават (въпреки че политиците от ЕС твърдят обратното).

Излизането от кризата не е по-различно от направеното от библейския Йосиф: съкращаване на разходите, насърчаване на спестяванията и разширяване на достъпа до външни спестявания (чуждестранни инвестиции).  Защото това не се случва, бизнесът е настроен опортюнистично и изчаква инфлацията, регулирането и субсидиите. Двадесетгодишните изследвания на вероятно най-добрия специалист по темата, Алберто Алесина, стига до извода, че: 1. съкращенията на разходите водят до по-постоянна стабилизация на бюджетите от вдигането на данъците; 2. те повече способстват за растежа и 3. имат по-малко отрицателни въздействия.[iii]

Остава въпросът защо от времето на Уракагина досега не е измислено нищо ново. Отговорът е много ясен: причините на кризата, макар и усложнени, са все същите и нищо на света не може да промени вече случилото. Все пак има два опита за възстановяване на старите проверени от живота практики: от 2008 г. има инициатива за възстановяване на договора от Бретън-Уудс и от две години се работи върху идея за глобален валутен съвет, което е нещо като възстановяване на златния стандарт. И двете идеи съществено ограничават свободата на действие на правителствата.

 

*Със съкращения статията е публикувана за първи път в сп. Мениджър, бр. 7 (189), юли 2014 г. под заглавие "Лошите пари изместват добрите пари. (Причините за кризата са все същите откакто свят светува. И нищо не може да промени вече случилото се)". 

 


[i] Виж по-подробно за произхода и историята на социалната държава моето интервю в британския историк Стивън Дейвис: Държавата-бавачка и насилието над човешкото тяло и свобода, Медиапул, 14 декември 2012 г.

[ii] Тези пари и инфлацията разоряват страната по време на две династии и в средата XV век, по време на династията Мин те са изцяло забранени (което първоначално спира търговията почти изцяло).

[iii] Виж: Alberto Alesina, Fiscal adjustments and the recession, VOX EU, 12 November 2010: http://www.voxeu.org/article/fiscal-adjustments-and-recession