Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Популизъм и легитимност*

16.12.2006
Оцени тази статия:
Съзнателният изследователски интерес на учени и политици твърде рядко се съсредоточава върху популизма като обществена нагласа поради неудобството от разкриването на условната му връзка с реалността.

С етикета „популизъм" у нас често се обозначават феномени, които са породени от съвсем други политически основания и са от друго естество. Един от ярките примери за неразбиране на основни политически феномени бе определението като популизъм на възстановяването на трипартистката комисия през пролетта на 1993 г., макар това да бе изискване за ефективност и легитимация на правителството на проф. Беров. Без тази комисия кабинетът не би могъл да прокара няколкото ценови шока, наложени от стопанските развития. Без отношенията със синдикатите и работодателите, включително без замяна на административни позиции срещу политическа подкрепа, правителството би попаднало в ситуация на липсваща легитимност. Самата легитимност обикновено се схваща като общоправни основания на дадени политически действия. Но легитимността е и ценностна, тя е израз на вярата, че съществуващите политически институции са най-подходящите за дадена политическата констелация(1). Тази вяра не би била възможна без замяната на липсващата явна (поне до гласуването на бюджета през юни 1993 г.) парламентарна подкрепа с доверието на синдикатите и деловите кръгове. В резултат - правителството не би упражнявало ефективно властта, т.е. не би изпълнило основните функции на управлението, както обществото и главните силови групи в него си ги представя.

Този пример показва, че популизмът в текущите условия е един вид заместител на легитимността. По принцип това означава, че, останал неизяснен като исторически и съвременен феномен, популизмът ще бъде основен фактор на поведението на българските политически партии в една евентуална изборна ситуация.

Популизмът е претенция за представителство на „интересите на народа" в икономически и политически аспект.

Много обществени сили претендират за „облагите" от подобна демократична легитимация. Спонтанно възникналите движения на масите в кризисни ситуации не успяват да създадат институционално закрепени форми на политическа организация, които ефективно да действат на национално равнище като политически партии. Така се открива възможност за вече съществуващите партии да се възползуват от популизма като удобна предизборна, опозиционна или дори управленска фразеология, като средство за защита на партийните интереси. Историческа значимост имат движенията на интелектуалци с утопична нагласа, които „вменяват" на народа собствените си възгледи (народничеството в Русия). Много лидери на тоталитарни и авторитарни режими като Мусолини, Хитлер, Перон в Аржентина или Де Гол включват популизма като елемент от своята идеология. Широкият спектър от възможни субекти на популизма, по-голямата част от които са само условно свързани с интересите на масите, са основание да се поддържа определението на популизма като претенция, защото и трите цитирани случая възникват в специфична обществена констелация. Тази констелация се характеризира със следното: 1) движенията с реална обществена сила нямат „място"в статуквото на представителната демокрация; 2) партиите с такова място нямат „съдържание"; 3) и едните, и другите се стараят да придобият съответно „място" и „съдържание". Тези характеристики всъщност са белег на криза на легитимността, т.е. на неефективност на формалните критерии за функциониране на властта и на липса на вяра в избраните изпълнители.

В такава ситуация възниква реалното изискване за разширяване на адресата на политическите послания. Кръгът адресати не е строго социално стратифициран. Възможно е само по-детайлното им изброява­не: просто бедни, обикновени, необразовани хора (народ, folk), среден човек (common msn), масов човек, descamisado, sans-culotte, работници, селяни/фермери, дребни предприемачи, хора от дадено племе или земляци, изобщо народа.

Въпреки че адресатът е определен, той не се назовава в съобщението директно. Налице е обща посока на комуникацията, говори се изобщо за „народа" и пр., преобладаващият тон на публичните обръщения е емоционално наситен и твърде неопределен. Цел на тази нарочна неопределеност е максималното „разтваряне на ветрилото", обхващането не просто на „средната класа", а включването на всички възможни индивидуалистични и комунални смислови нюанси на „дребния човек". Вероятно тук се корени обичайното схващане за популизма като търсене на евтина (всеобща) популярност.

Теоретичният опит за едно възможно идеалнотипично конструиране на популизма би откроил няколко водещи принципа. Едуард Шиле, изследовател на североамериканските народняшки движения, подчертава върховенството на волята на народа „над всеки друг принцип, над принципите на традиционните институции и над волята на която и да е обществена страта" и желанието за „пряка" връзка между народа и управляващия елит, без посредничеството на институциите(2). Уърсли добавя и формите на „народно участие", включително псевдо-участие(3).

Исторически контекст, в който се появяват първите форми на популизъм, е срещата между обществения ред на дребния селски производител и по-високо развитата индустрия и търговия, обикновено капита­листически. Двете представителни за XIX в. форми на популизъм, руското народничество и американските народняшки движения на фермерите от южните щати, заявяват характерната за популизма пъстрота на реалните феномени.

В Русия активност проявяват интелектуалците с идеи за, а не на селяните. Първична обществена основа на американския популизъм са дребните независими, но крайно нестабилни, селски производители от Юга и Запада на Съединените щати. Това е движение на фермерите, на местно равнище, от долу нагоре. В Русия посоката на съобщението е противоположна - околоаристократичната „интелигенция" снизхожда с идеите си до селяните, с мечтата си за ново общество. Тръгнало от високите обществени слоеве, народничеството е основано на идеална представа за руската селска община и по същество е антицарско движение. Недоволството на фермерите е провокирано от разпръсната интелектуална и морална нетърпимост спрямо „неестествените" намеси на монополите и тръстовете, от враждебност към посредниците между тях и пазара, финансово-индустриалният капитал и „безотговорното правителство" са главни пречки за прогреса. Американските народняшки движения творят рудиментни форми на организация: групи за натиск срещу установените партии, а по-късно и партии на местно/щатско и федерално равнище с някакво влияние в граничните щати на Средния и Далечния запад, сред фермерите в Канзас, Небраска, Минесота и Дакота, на юг - сред белите дребни собственици на памукови плантации в Алабама, Джорджия и Северна Каролина, както и сред миньорите от Колорадо и Невада. Руското народничество остава в историята с духовните, литературно-терористични организации (списания) „Земля и воля" и „Народная воля".

От темпоралните модуси на развитието най-важно е настоящето, което би трябвало да бъде по-справедливо и рационално устроено, според идеалите на класическия индивидуализъм на героичния предприемач от Запада. Руските интелигенти осцилират между утопичните си идеали с претенции за национална и космополитична значимост и реалния си дребнобуржоазен страх от капитализма. Съвсем естествено при подобна нагласа миналото се превръща в еталон, а бъдещето е апокалиптично обагрено. Тези настроения определят революционния, достигащ до прояви на анархизъм и насилие, характер на народническото движение. За разлика от него американските фермерски образувания не отхвърлят общата философия на установилите се партии и конституционния ред и дори очакват, че държавата ще поправи несправедливостите и грешките, включително и под формата на парични помощи.

Заявените в тези две исторически форми типични проявления на популизма могат да се обособят в два типа нагласи, да се отнесат към две сфери на актуализиране: икономически (аграрен) и политически популизъм.

Икономическият популизъм се проявява в няколко типични кризисни ситуации: сблъсъка на дребното производство с индустриализацията или стагнация на производството и рецесия. Особено се изостря чувствителността към популистки нагласи в ситуацията на преход от планова към па­зарна икономика, с която се опитват да се справят посткомунистическите държави от Централна и Източна Европа. (Типични примери са Тимински - кандидат за президентския пост в Полша, и за разлика от него утвърдилият се в Русия Жириновски.)

Типичните претенции на икономическия популизъм се обединяват от благородното желание за търсене на хуманен среден път между безкомпромисен капитализъм и бюрократичен социализъм. Като важни крачки по този път се фиксират държавно подпомагане на дребния бизнес или локално коопериране на дребните производители, придружени от пасивни (или активни) егалитаристки нагласи.

Политическият популизъм възниква в ситуации на политическа нестабилност, която е резултат от икономическа криза или реформаторска активност с висока социална цена. Много често политическите партии използуват популистка реторика в рамките на предизборните си кампании. Интересно е да се отбележи, че към изпитания ефект на популистката фразеология прибягват не само реално онеправданите управлявани или стремящите се към власт партии, но също така и властимащите правителства (или органи на местната власт), за да оправдаят свои непопулярни мерки като например ново данъчно облагане или неясна социална политика. Ето защо политическият популизъм би могъл да се определи като форма на политическа реторика. Тази реторика може да се смята за типична за предизборните периоди независимо от страната, в която се провеждат изборите. Културният контекст на страната позволява на местните наблюдатели да правят разлика между чиста предизборна фразеология и чист популизъм.

Популизмът често предполага (пропагандира и изисква) екстремни форми на демокрация и предоставя удобни средства за легитимация на политически позиции, действия и техники чрез „народа". В него се представя идеалната цел на осъществяването на директен контакт с народните маси чрез различни форми на пряка демокрация. Той се самоопределя като опит за гарантиране на справедливост в преходни моменти, когато се поставят под въпрос привични отношения и хората имат чувството, че събитията им се изплъзват. Евентуалното постигане на политическа стабилност чрез обещания за икономическа „сигурност" би донесло на съответната политическа сила широка популярност. Друг е въпросът доколко са реални тези обещания.

Може би в тон с емоционалните попу­листки призиви отношението към популизма също е белязано повече от чувства, отколкото от разум. Експертите го отминават с презрителна усмивка като нещо, на което не си струва да се обръща сериозно внимание. „Масите" се чувстват привлечени от щедрите обещания на политиците, които сякаш разбират техните грижи. Мирното им съвместно съществуване притъпява остротата на проблема.

В България се наблюдават значителни популистки нагласи. От една страна, въпреки отбелязваните от икономическите анализи обнадеждаващи стойности на макроикономическите показатели, реалното благосъстояние на населението намалява. Частният сектор се превърна в икономически значима величина едва през 1992 г. Социологическите данни сочат обща политически нестабилност и криза на доверието към политическите партии и организации въобще. Наблюдават се и големи социални разлики, без да са налице ясна социална стратификация или методи за тяхното улавяне и измерване. Оказва се, че почти целият народ е податлив на популистки настроения, защото против волята си е поставен в ситуация, която е извън негов контрол. Макар и национално нюансирани, икономическите и политически процеси в България, които провокират популистки реакции са в съзвучие с някои актуални общоевропейски тенденции(4). „Новият елит" не успява да прикрие фактическия разрив между интере­сите на обикновените хора и собствения си стремеж към властта като самоцел. Между управляващи и управлявани се формира вакуум на легитимността, който все повече завихря неясни политически настроения. Възможност за запълване и преразпределя не на вакуума дава популистката реторика. Тя задълго ще остане предпочитана стратегия за „контакт" с масите, особено в предизборни ситуации.

 

----------------------------------

*Статията е публикувана за първи път в списание Политически изследвания, бр.2 от 1994 г.

(1) Срв.: S .М. Lipset . Political Man. The Social Basis of Politics, (Forth Edition, Expanded and Updated) Baltimore, John Hopkins University Press, 1988, p. 64.

(2) Eduard Shils, The Torment of Secrecy: the background and consequences of American security policies, Heinemann, London, 1956, pp. 98-104.

(3) Peter Worsley. The Concept of Populism. – in: Ghita Ionescu and Ernest Gellner (editors). Populism: Its meanings and National Characteristics. London: Weidenfeld & Nicolson, 1969, p. 220.

(4) Срв . Anthony Hartley, “Der Neue Populismus in Europa” in “Europaeischer Rundschau” 2/93.