28-03-2008

„Политически пазар” и кои са участниците на него*

Като при всеки друг пазар, така и на политическия участниците си взаимодействат и зависят един от друг като всеки се опитва да подобри положението, в което се намира. В стремежа си да постигнат повече облаги, те вземат различни решения. Биха ли могли да се обособят разликите между действащите лица на политическия пазар и тези, опериращи на състезателните пазари при пазарна икономика?

1. Политиците

Политиците са най-добре познатите участници на политическия пазар. Те се характеризират като главно заинтересовани да бъдат избрани и така се застъпват и в последствие подкрепят политики, които увеличават шансовете им за победа. За съжаление подобни политики не са непременно тези, които отговарят на интересите на обществото. Политиците се опитват да решат по-какъв начин да използват ограничените ресурси, главно парите на данъкоплатците, за да имат по-голям шанс за избиране.

Разходите и ползите поотделно

Едно от уникалните свойства на политическия пазар е разделянето на разходите и ползите на различните стоки и услуги, осигурени от правителството. Няма ясна връзка между данъците и доставянето на стоките и услугите. Индивидите, домакинствата и бизнесът, които получават блага от правителствените програми, може да не са същите индивиди, домакинства и бизнес, които са обложени с данък, във връзка с осигуряването на програмите. Това фундаментално разделение на разходите и ползите има широко приложение в политическата система. То позволява на политиците да предложат определени ползи на тези, от които търсят политическа подкрепа. В това се изразява и основният принцип: облагане при широка база за разсейване на разходите на данъкоплатците и предоставяне на приходите на специфични групи от хора, за да се концентрират ползите. Например, гледайки повечето правителствени програми, е лесно да се определят специфичните групи, към които са насочени ползите (бенефициентите), докато източниците на тези ресурси са по-малко очевидни.

Вземането на решения

В резултат на разсеяните разходи и концентрираните ползи, процесът на вземане на политически решения е много по-различен (и в много случаи доста по-сложен) от това, което се случва на пазара. Интересен феномен в политическата система е поддържането на специфични законопроекти, за да се получи одобрение на собствените програми на дадената политика. Този процес обикновено е в разрез с постигането на по-високо ниво на благосъстояние на обществото. Когато целта на политиците е само да бъдат избрани или преизбрани, общественото благополучие до голяма степен остава второстепенно.

2. Бюрократите

Другият основен участник на политическия пазар е бюрократът. Знае се, че ефективността на бюрократите от обществения сектор бледнее в сравнение с тези, заети в частия. Това е резултат от природата на институционалните ограничения и стимули в обществения сектор, където бюрократите не са просто индивиди със собствени ценности, което прави държавния сектор по-малко ефективен.

Мотивацията

Системата за стимулиране при правителствените бюрократи е наистина слаба. Бюрократите обикновено не получават заплащане според продуктивността си, а в зависимост от бюджета, който получат или броя на чиновниците, които надзирават. Вместо да окуражава бюрократите да пестят средствата на данъкоплатците, тази система ги подтиква към увеличаване на разходите. Начинът, по който се разпределя бюджетът, също създава изкривени стимули: правителството, най-общо казано, разпределя ресурси на базата на способността да се изхарчи цялата сума от предишната година. Резултатът е увеличаване на разходите в края на фискалната година, за да се изразходва целият бюджет и да се оправдае предстоящото разпределение.

И накрая, в интерес на мениджърите на която и да е програма, отдел или министерство е да преувеличат проблема, който трябва да се реши, когато защитават или се опитват да увеличат бюджета си. Така бюрократите имат доста голям шанс за допълнителни бюджетни ресурси.

Действащи като монопол

Неефективната структура е подсилена и от факта, че повечето правителствени програми, отдели и министерства оперират като типичен монопол – няма конкуренция и право на избор на гражданите. Като при всеки монопол тенденцията е към по-високи цени и по-малко количество и качество на продукта. При липсата на конкуренция правителството няма стимул да предложи наистина качествени стоки и услуги и то на приемливи цени. Освен това динамичният частен сектор е способен по-бързо и адекватно да реагира на промените в търсенето.

Леки, вместо тежки бюджетни ограничения

Бюджетните ограничения са една от основните разлики между частните предприятия и правителството.

Частният бизнес се сблъсква със сериозни затруднения и понякога това означава банкрут. Поради тази причина фирмата трябва да осигурява качествени стоки и услуги при добра цена. Общественият сектор няма този проблем и няма реален стимул да отговори на търсенето на потребителите.

3. Групи със специални интереси

Групите със специални интереси, както и избирателите, са неправителствени играчи. Те (еколози, защитници на децата, бизнес асоциации, сдружения, религиозни групи, професионални асоциации) обикновено се обединяват, за да добият важност пред избирателите и потенциалните си поддръжници. Тяхната задача е да представляват интересите си и да си осигуряват определени облаги.

Групите със специални интереси са способни да правят анализи, да разпространяват информация и да лобират. По този начин могат да бъдат полезни за отделните индивиди и домакинства, представлявайки ги пред правителсвото в замяна на финансиране. Огромни количества човешки труд и капитали се вливат в подобен тип организации с цел да се повлияе на правителствените решения.

За съжаление, политики, повлияни от специални интереси, водят до стремеж към извличането на рента и разход на ресурси. Рентите могат да са под формата на защитени пазари, субсидии, преференциално данъчно облагане и много други ползи, които не са достъпни за всеки. Това води до неефективно разпределение на оскъдните ресурси и може да се смята да разрушително и пречещо на производството.

4. Избирателите

Избирателите са може би най-интересната и най-малко разучаваната част от четирите групи. Те представляват и началото, и края на цикъла на политическия пазар. За разлика от икономическия пазар, където решенията за покупка и потребление могат да се правят стока по стока, избирателите трябва да изберат едно решение, за да приемат или не целия пакет от политики, предложен от политиците. Много е сложно за избирателите да изразят желанията си само чрез едно решение, с което да приемат накуп предложенията за данъчното облагане, здравеопазването, образованието, отбраната, околната среда и т.н. Разлики има и при поемането на отговорност. Ако потребителите не са доволни от качеството или цената на даден продукт или услуга, имат възможността да го сменят или директно да окажат натиск на отговорната организация. Друго е положението между недоволните избиратели и политиците и бюрократите – натискът е по-малко директен, ако изобщо можем да говорим за някакъв вид натиск. Първо, обикновено има няколко нива при доставката на определено благо или при осъществяването на правителствена програма. Второ, проблемите, представени в програмата, могат да бъдат резултат от лошото управление на предишно правителство. Трето, както беше споменато, основната характеристика на правителствените програми, е, че тези, които имат облаги от тях, не са същите хора, които плащат данъци. Чевърто, поради големия размер на правителствата в повечето индустриализирани държави, индивидите се сблъскват с много повече бюрокрация и е доста трудно да се открие виновният.