Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Почина Любо Сърц. Неговите идеи са все така жизненоважни

Автор: Красен Станчев / 02.12.2016
Оцени тази статия:

Професорът от Университета в Гразгоу и основателят на Центъра за изследване на комунистическите и пост-комунистическите икономики в Лондон Любо Сърц се спомина вчера сутринта. Той бе на почти 97 години, като работи в нормален режим до своята 90-годишнина, а след това се оттегли от публична деятелност, както сам обясни, „за да не притеснява с възрастта си околните“. Семейството му сподели, че Любо е преминал в отвъдното и историята с лекота, в мир и спокойствие със себе си и света.

Освен на личния му принос към разбирането на основите на икономиката и особеностите на стопанския живот в комунистическите държави, ние, следващото поколение икономисти, сме му задължени като на учител и често съветник на реформаторите, променили икономиките на Полша, страните от бивша Югославия и Руската Федерация (преди 2000 г.).

Преди четири месеца с колеги от Института за пазарна икономика и съдействието на Тони Николов и портала „Култура“ публикувахме нещо като биография на Любо под заглавие „Любо Сърц – словенецът, казал „не“ на Хитлер и Тито“. [1]

Днес ми изглежда важно да разкажа за една негова почти неизвестна работа от 1971 г., публикувана в първия том на „Към свободата: студии в чест на Лудвиг фон Мизес“ от Института за хуманни изследвания (Institute for Humane Studies), под редакцията на Фридрих фон Хайек, Хенри Хазлит и Лорънс Рийд.[2]

В студията Любо се занимава с „Проблемите на икономическата отговорност“ и обръща внимание на слабо разбраните, тогава и сега, фундаментални особености на опитите за реформи на централното планиране.

Единственият тогава известен такъв опит е този на Югославия: в средата-края на 1960-те икономиката е децентрализиранa, решенията сa сведени на равнище предприятие, предприятията получават относителна самостоятелност, приета е нова конституция и сa въведени съвместната собственост на държавата и работническите колективи и свободата за придвижване на гражданите на Социалистическа Югославия.

Нещо подобно тогава се опитват да направят и други страни от комунистическия лагер, а към 1987-1988 г. практически всички техни ръководители копират или имат намерение да копират идеите на Тито и Югославския Съюз на комунистите от 60-те години на ХХ век.

Любо показва неестествеността на централното планиране, защото то противоречи на „вековния опит, който показва, че страхът е по-малко ефективен стимул за производство от икономическите и моралните интереси“.

Децентрализацията от югославски тип е признание, че няма по-рационален критерий за стопанска ефективност от печалбата, получила се от сделките по продажба на стоки и услуги на пазара. Доколкото обаче „новата“ собственост върху предприятията в Югославия не позволява преследването на печалба, икономическата отговорност се разбива и липсата ѝ става основа на обществени конфликти.

Тези реформи приличат не само на онзи от последните години на комунизма, но и показват обществено настроение, което е много популярно и днес. Позоваването на „икономически и финансови интереси“ е най-използваното клише, което предполага, че те са изначално аморални, вредни и пораждащи корупция на политическо и бюджетно равнище. Иначе казано: премахването или контролирането на тези решава обществени проблеми като морал на политиката и порядъчност в обществото.

Любо Сърц доказва, че това е ирационално и напълно необосновано предположение. Още пред 1960-те Югославската реформа показва, че съвместната държавно-работническа собственост всъщност няма как нито да въздаде по-висока ефективност, нито решава морални проблеми. За известно време тя покрива отговорността на някогашните Централни комитети и държавни планови комисии. Този ефект на размита отговорност се запазва обаче и на равнище предприятие, и на държавно равнище.

Дори споделената отговорност на публично-търгуемите акционерни дружества на запад не може да бъде дори приблизително възпроизведена с одържавяване или реформи на държавната собственост от дори такъв софистициран вид като този в бивша Югославия.

Най-накрая отговорността за основните решения в дадената юрисдикция се оказва толкова размита, че единственият начин някой да се сдобие с нея е отново насилие.

В тази си студия Любо Сърц не пише подробно за насилието. Това той прави на други места.

Но ние знаем какво се случи в бивша Югославия. И можем с голяма доза вероятност да предполагаме, че сегашните напъни за контрол върху икономиката са все така опасни.

Поклон пред паметта и труда на професор Любо Сърц!

 

 


[1] Виж: http://kultura.bg/web/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86-%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BB-%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B8%D1%82%D0%BB/.

[2]Виж: TowardLiberty: EssaysinHonorofLudwigvonMisesontheOccasionofhis 90th Birthday, September 29, 1971, vol. 1, ed. F.A. Hayek, HenryHazlitt, Leonrad R. Read, GustavoVelasco, and F.A. Harper (MenloPark: Institute forHumaneStudies, 1971).