Поглед към „данък потребление“““
„Individuals would be taxed on what they take out of the economy, not on what they produce"
Hall-Rabushka
Теоретична постановка
Данък потребление е налагането на данък върху разходите на хората, а не върху техните доходи. Широко разпространеният в Европа данък добавена стойност (ДДС) действа по сходен начин. Истинският данък потребление обаче изисква нещо много повече от просто налагане на ДДС като допълнителен данъчен инструмент, който допълва облагането на доходите. Ако приемем, че има само две неща, които хората могат да направят с дохода си – доходът може да бъде спестен (инвестиран) или потребен, то налагането на данък потребление означава, че всичко, което отива за потребление (т.е. се изхарчва за стоки и услуги), се таксува с единна ставка, а всичко, което се спестява, не се облага по никакъв начин.
Често използван аргумент в полза на данък потребление е, че той превъзхожда облагането на доходите, тъй като постига така наречената „данъчна неутралност". Даден данък е неутрален, ако не променя пазарното поведение и дори навиците на отделните хора, като по този начин не изкривява разпределението на ресурсите. Разбира се, няма данък, който да е напълно неутрален, след като налагането на данък върху всяка една дейност би накарала хората да се отдръпнат донякъде от нея и да отделят повече време за други неща. Например, налагането на данък върху доходите причинява разминаване между самата стойност на труда (това, което работодателят е склонен да плати) и това, което работникът получава (след облагане). Резултатът е, че хората работят по-малко (избират повече свободно време) в сравнение с това, което биха работили в свят без данъци.
Теоретичната постановка на данък потребление се противопоставя изцяло на идеята за облагане на доходите. Поддръжниците на данък потребление твърдят, че подоходното облагане нанася сериозни щети върху икономиката в дългосрочен период, тъй като наказва всякаква пестеливост у хората, като облага част от възвращаемостта на спестяванията. Подоходният данък резултира в по-малко спестявания, по-малко иновации и по-нисък стандарт на живот в сравнение с алтернативата, при която спестяванията не се облагат. С други думи, подоходният данък създава склонност за потребление на момента, ощетявайки спестяванията и бъдещото потребление.
На практика, резултатът е по-малко спестявания отколкото обществото би предпочело при липса на всякакви данъци. „Социалната стойност" на спестяванията е пазарната лихва, която заемателите са склонни да платят, за да използват ресурса на момента. Икономистите считат, че това е стойността за обществото, защото това е цена, която обществото като цяло е определило на пазара, където едни търси свободен ресурс (т.е. търсят спестявания), а други предлагат своите спестявания. Ако всеки един потенциален спестител може да прибере този пазарен лихвен процент, това ще резултира в оптимална сума на спестяванията – това е оптималното разпределение на ресурсите между настоящо и бъдещо потребление. „Оптимално" в този смисъл се отнася до сумата на спестяванията, която индивидите, решили абсолютно свободно на база на пазарните цени, биха отделили за спестявания, а не това, което политикът или икономистът биха счели за правилно. Подоходният данък обаче често причинява отклонение: лихвата, която спестителите получават след подоходното облагане, е по-малка от лихвата, която заемателите заплащат преди облагането. Това води до по-малко спестявания от оптималните такива.
Правилно конструираният данък потребление може да бъде неутрален спрямо потреблението и спестяванията. Това се получава благодарение на факта, че се облага само потребеният доход, но не и доходът, който се спестява. Резултатът е, че отклонението в спестяванията е на практика нула и сумата на спестяванията в икономиката е много по близко до оптималното ниво.
За да онагледим теоретичното противопоставяне на двата данъка (подоходен и разходен), нека разгледаме пример, където доходът на човек е 10 000 лв. преди налагането на каквито и да е било данъци. Разграничаваме се от всякакви осигуровки, което означава че цялата сума подлежи на данъчно облагане – приемаме, че няма и необлагаем минимум. За да опростим примера, фиксираме единна данъчна ставка от 25%, лихва по облигациите в размер на 5%, и нулева инфлация. При подоходния данък, индивидът заплаща 2 500 лв. данък независимо от действията си и после разполага с 7 500 лв. за потребление. Тези 7 500 лв. могат да бъдат спестени, като бъдат вложени в облигации, носещи 5% лихва. През първата година индивидът получава 375 лв. (5% от 7 500 лв.) и ако системата на подоходното облагане е пълна (което означава, че всички доходи се облагат), то следва да бъде заплатен 25% данък и върху тези пари, което се равнява на 93.75 лв. данък. Този доход от 281.25 лв. след облагане, прибавен към началните 7 500 лв., означава, че сега индивидът може потреби стоки и услуги за 7 781.25 лв., т.е. 3.75% повече от преди година. В случая пазарът е заплатил на индивида 5% лихва, за да забави с година потреблението си, но подоходният данък е намалил лихвения процент до 3.75%. Подобен процес се наблюдава в много страни, включително САЩ.
Нека сега разгледаме какво се случва при налагането на данък потребление. Ако индивидът потреби целия си доход, той ще заплати същите 2 500 лв. данък и ще разполага със 7 500 лв. за стоки и услуги. Ако отложи потреблението си обаче и реши да инвестира всичките 10 000 лв. в облигации, данък не се заплаща, защото се облага само потреблението. През първата година ще спечели 500 лв. (5% от 10 000 лв.), което ще увеличи разполагаемия му доход до 10 500 лв. Ако сега индивидът реши да похарчи/потреби всичко, той ще заплати данък равен на 25% върху тези 10 500 лв., т.е. 2 625 лв. След заплащането на данъка, индивидът разполага с 7 875 лв. за стоки и услуги. Това е с 5% повече от тези 7 500 лв. с които разполагаше преди година. Индивидът получава пълните 5% лихва и няма никакво разминаване между настоящото и бъдещо потребление.
Кратка история на данък потребление
Всъщност системата на данъчно облагане върху потреблението, вместо върху доходите, е била в сила през по-голяма част от историята на САЩ. С изключение на годините на гражданската война, правителството на САЩ е било финансирано изцяло от налагането на мита и акцизи. Това е продължило до 1913 г., когато е възникнала настоящата система на подоходно облагане. Интересно е, че т.нар. „основатели на САЩ" са били изключително в подкрепа на облагането на потреблението, главно защото при подобна система е много по-трудно да се вдигнат нивата на изземване от страна на държавата, отколкото при подоходния данък. В „Записките на Федералиста", Александър Хамилтън пише:
„Изключително предимство на данъците върху потреблението е, че те съдържат в себе си предпазител срещу невъздържано/прекомерно облагане от страна на държавата. Те предписват своя собствена граница, която не може да бъде прехвърлена, без да се провали крайната цел – увеличаването на приходите в бюджета. Приложена в този случай, поговорката „в политиката две и две не винаги е четири" е толкова вярна, колкото и остроумна. Ако данъците са твърде високи, те просто ще резултират в по-малко потребление, което означава по-малко приходи за хазната. Това образува здрава бариера срещу всякакво прекомерно притискане на гражданите с данъци от този род и представлява естествено ограничение на властта да се налагат такива. Високите приходи за хазната се постигат чрез налагане на данъци в подходящи умерени рамки."
Този начин на мислене се споделя от Джеймс Бюканън, носител на Нобеловата награда по икономика, който в много публикации защитава тезата, че най-добрият начин да се ограничи размерът на правителството е чрез изграждането на система, която не позволява налагането на високи данъци, а не чрез контрол директно върху разходите на правителството.
Системата на данъчно облагане, основано на потреблението, е изоставена в периода на Първата и Втората световна война, тъй като държавите се нуждаят от огромни средства, за да финансират войната, които не могат да бъдат набавени чрез данък потребление, който, както казахме, има собствен механизъм за ограничение на данъчното бреме. След Втората световна война, данък потребление отново става център на обществения дебат в САЩ, но е отхвърлен от Конгреса и се налага по-високият подоходен данък.
През 60-те години на миналия век, в Европа се развива нов метод за облагане на потреблението (данък добавена стойност), който премахва много от проблемите, свързани със събирането на традиционния данък потребление, но в същото време изневерява на простата идея за облагане с единна ставка само на потреблението, като прави това след приспадането на подоходен данък. Това на практика усложнява данъчната система, която сега съдържа несъвършенствата и на двата вида облагане.
България и данък потребление
Възможно ли е да се приложи системата на облагане само на потреблението в България?
Всъщност точно очевидният отговор на този въпрос стана причина за написването на този материал. Въпреки съществуването на някои различия между данъка добавена стойност (ДДС) и данък потребление, ако премахнем изцяло облагането на доходите на хората и съответно печалбата на фирмите и оставим всичко в ръцете на потреблението, ДДС би могло да функционира като данък потребление. Подобен ход може да се окаже много сполучлив за България. На първо място хората ще забравят за всички проблеми на данъчното облагане. Няма да има удръжки от заплата, всичко ще бъде калкулирано в цената на стоките и услугите. Хората ще имат пълната свобода да решават кога и колко данък да заплащат, т.е. данъкът няма да им бъде удържан на определена дата. Събираемостта също ще се покачи драстично, след като взаимоотношенията между работодател и работник няма да имат отношение към данъчните постъпления. Много по-лесно е да просто да излъжеш за заплатата си данъчните и да платиш по-малко данък, отколкото да скриеш потреблението си, когато в него е калкулирано данъчното бреме.
На практика, изглежда че подобна данъчна система ще реши два от често посочваните проблеми на българската икономика.
Първо, ще бъде преборена сивата икономика, след като потреблението е много по-трудно достижимо в сивия сектор. Разбира се, тук остава проблемът с високите осигуровки, при които ще си остане възможността за избягване на плащане или пък само за нереални (не отразяващи точно дохода) плащания. Това обаче е друг въпрос, който може лесно да бъде решен чрез въвеждането на система за доброволно здравно и пенсионно осигуряване, базирано на частни фондове, където вложените пари от всеки един човек са си негови и не се харчат от другите. Комбинацията от данък потребление и подобна реформа на осигурителната система, ще премахне почти напълно сивата икономика още от деня на въвеждането им.
Второ, данък потребление ще свие дефицита по текущата сметка. Облагане, базирано на потреблението, задължително ще резултира в повече частни спестявания и съответно относително по-малко потребление. Причината за това е, че върху тези спестявания не се дължи никакъв данък, което ги прави много по-привлекателни за хората, които са склонни да отложат потреблението си за бъдещ период. По дефиниция балансът по текущата сметка е равен на разликата между спестявания и инвестиции. Това означава, че увеличението на спестяванията в икономиката, че има положителен ефект върху баланса по текущата сметка, което в българския случай означава по-малък дефицит по текущата сметка.
Добрите страни на облагането на потреблението обаче губят значението си, ако тази система не може да генерира достатъчно приходи в държавния бюджет. Това поставя логичния въпрос: „Възможно ли е държавата да се издържа единствено с налог върху потреблението?"
Това може лесно да бъде проверено, като разгледаме приоритетно приходите в хазната от ДДС и пренебрегнем приходите от подоходния данък и корпоративния данък. Данните за първите 8 месеца на 2007 г. в България показват, че приходите от ДДС са 4,2 млрд. лв., докато всички данъчни приходи са 9 млрд. лв. Като прибавим към картинката и другия данък върху потреблението, който се калкулира в цената, а именно акцизите, приходите от когото са 2,1 млрд. лв., ясно се вижда, че приходите от облагането на потреблението са около 3/4 от всички данъчни приходи в страната. Резултатите за цялата 2006 г. са сходни на тези. Ако вземем под внимание огромния бюджетен излишък, над 2,6 млрд. лв., ясно се вижда възможността държавата да бъде издържана само от данък върху потреблението и то дори без да се променят моментните ставки на ДДС. Изгубените приходи от подоходния и корпоративния данък за първите 8 месеца на 2007 биха били почти 2,5 млрд. лв., което означава отново бюджетен излишък от порядъка на 100 млн. лв. Не трябва да се забравя, че тези освободени 2,5 млрд. лв. също ще бъдат похарчени рано или късно, което ще доведе до нови приходи в бюджета в рамките на 400 млн. лв.
Приходната част на бюджета в България ясно показва, че данъчната система е ориентирана към потреблението и генерира приходите си основно от там. Дали този факт ще доведе до пълната трансформация на системата и премахването на подоходния и корпоративния данък, само времето може да покаже.
