Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Перспективата за членството на България в ЕС, посетена отново[1]

16.12.2006
Оцени тази статия:

 

“Да си радикален означава да виждаш корена на нещата, означава да си умен.”

Мераб Мамардашвили

 

За да се знае какво се случва с перспективите на България за членство в ЕС, трябва да се види какво става и къде са проблемите на самия Съюз.

 

Икономия на мисленето

В основата на отношение на българските политически водачи към Европейския съюз стои възможността да не мислят за какво става дума. Това е подмяна в мисленето на термина и действителността, наречена “европейски съюз” със спомена “съветски съюз”. “Съюзът” казва, ние действаме. Негласното предположение е, че народът вярва, а и да не вярва – има външно оправдание. За да не се препъне процесът, и ЕС, и местното правителство обещават, че данъкоплатците на Германия, Франция, Обединеното кралство и т.н. ще платят за щастието на по-бедните “роднини” от нова Европа, включително това на гражданите на България.

Такова отношение не е характерно само за България. Това бе общото настроение и на цяла нова Европа, и на политическите водачи от стара Европа, които също икономисваха и от мислене, и от общуване с избирателите.

Тази почти всеобща и фундаментално вредна нагласа работеше привидно до преди около четири седмици.

 

Европейският “процес”

Поради отлагане на размисъла върху смисъла и функциите на ЕС, поради съставянето на проектодоговора за конституция на Съюза от същите политически учрежденци, които предпочитат да не мислят, поради грешното разбиране на демокрация и “субсидиарност”, поради обстоятелството “гражданските” организации, участвали в т. нар. Европейски Конвент (номинално разработил “проекто-конституцията” на ЕС) са платени от Брюксел и поради много други причини, френските и холандските избиратели я отхвърлиха.

Това е криза на представителната демокрация на Съюза. Той си личеше отдавна по следните свойства и признаци:

  1. Европейският парламент не законодателства нормално,
  2. И той, и Комисията не пестят парите на гражданите на страните членки, а само ги харчат,
  3. Начинът на вземане на решения е крайно неясен и е съсредоточен в съвет, който на практика няма процедури и ориентацията в чиято работа изисква специални усилия и посредници,
  4. Отчетността за взетите решения и харчените средства “оставя място да се желае нещо по-добро”,
  5. Целият този процес се описва на език, който е неразбираем за непосветените,
  6. Поради горните пет обстоятелства, избирателите предпочитат да са разумно невежи по повод делата на Съюза, особено ако не ги питат.

Референдумите за проектодоговора за конституция разрушиха равновесието.

Първо бе преобърнато в противоположност шестото от изброените свойства на процеса, а след това – по време на обсъждането на бюджета за следващите години – за всички стана очевидно, че и установените съотношения по повод харченето на парите на другите, също не са приложими.

Преди месец никой не можеше да си представи, че министър-председателят на Великобритания ще се опълчи срещу статуквото. Отиващият си сегашен председател на Съюза откровено се опита да постави г-н Блеър в ролята на черна овца-стръвница, която проваля бюджетирането на заварените привилегии и безсмислици от рода на общата селскостопанска политика и регионални фондове.

Обаче предимствата на Обединеното кралство се оказаха напълно непреодолими. Премиерът на страната тъкмо бе спечелил доверието на избирателите по съвсем недвусмислен начин. Неговите опоненти от Германия и Франция са почти сигурни пътници към попрището на мемоаристката. Чучелото на “англо-саксонския модел” е чиста реторика: Великобритания е по-богата, забогатява по-бързо, има два пъти по-малко безработни, ражда повече деца и гражданите, както по всичко изглежда, са по-щастливи.

Премиерът на Великобритания не просто не остана в изолация, но бе практически подкрепен от Холандия и по-негласно от поне още пет страни-членки.

 

“Френският” модел

Според френската официална статистика (INSEE) през 2004 г. държавните разходи към БВП са били 53.5%.

Contribuables Associes – основната организация на данъкоплатците във Франция – пресмята, те са били “освободени” да работят за себе си едва на 16 юли, като преди това са работили средно:

  • 67 дни за централното правителство (благодарение на равнището на ДДС и облагането на дохода – корпоративен и личен;
  • 37 дни за органите на местно самоуправление (благодарение на местните данъци и такси и облагането на различни професии);
  • 80 дни за социалното осигуряване,
  • 4 дни за ЕС и
  • 9 дни за покриване на държавни дългове.

При нормално състояние на духа да се работи повече от половината време за някой друг означава да намаляват стимулите, желанието за работа и да се засилва желанието за привилегии в преразпределението. Затова във Франция мнозинството бе и е против и ЕС, и “конституцията” – едни, заради загубата на привилегии, други, заради несъгласието с експлоатацията.

Вследствие на тази експлоатация Франция е доста незряла демокрация. Тя има (в сравнение с повечето страни-членки на ОИСР) най-слаба отчетност на държавните разходи, най-несъвършени процедури за отчитане на ползи и разходи от политика и най-неясни процедури за достъп до обществена информация.

Това не е “модел”, а социален мазохизъм, казва Антони де Жасе, известен френски икономист и философ в статия за Нойе Цюрхер Цайтунг от 6 юни т.г.

Онова, което се нарича “европейски модел”, продължава де Жасе, има две основни характеристики – едната стара, а другата – нова.

Първата е вярата, че преразпределението на националното богатство е хем работа на правителството, хем негова естествена прерогатива, че каквото и да се случва правителството трябва да прави именно това – да преразпределя. Плод на тази нагласа и произведената политика на преразпределение е обстоятелството, че за последните тридесет години безработицата във Франция и Германия нараства от 4 на сто до съответно 10 и 12%. (В Германия това най-високата безработица от идването на Хитлер на власт през 1933г .)

Втората и нова характеристика на “модела” е в неговото обяснение и в използваната реторика. Положението много прилича на самосъзнанието на част от обществото в арабските страни. След като тези страни се провалиха в изграждането на социализъм (например опитите на Насър, БААС и други водачи и политически движения), в капитализирането на приходите от петрол, с малки изключения и в учредяването на ислямски режими, които да благоприятстват развитието (например Иран), много лидери и правителства развиха враждебност към пазарната икономика и стопанската свобода. Подобна неприязън е основна черта на европейското самосъзнание, което все по-често се представя “Европа”, “европейският модел” като отделна цивилизация.

 

Вредността на европейската “конституция” за България и другите страни от нова Европа

Настроенията във Франция са от 1848 г. Те са характерни за повечето периоди на обществена промяна през ХХ. През 2001 г. те бяха в основата на патоса на новата конституционната уредба на Европейския съюз. Плод на такива настроения е появата на т.нар. „положителни”, „вторични” или „социални права” в законите на отделни страни и в международните споразумения.

Дотогава присъствали спорадично в различни законодателни системи, в основен закон тези „права”, - а всъщност: заявления и нужди („потребности”), намират място най-напред в конституцията на Съветския съюз. Списъкът обаче е доста скромен: работа, здравеопазване, образование и пенсии.

Той е преписан не само от сателитите на Съветска Русия, но и от доста европейски конституции, приети след Втората световна война. Например тези „права” са ясно прогласени в основните закони на Ирландия, Франция, Холандия и Швеция, макар формулировките най-често да не са обвързващи. Конституционната мода на 30-те се бе превърнала в правило. Особено щедри са конституциите на някои страни от нова Европа.

В проекта за конституция на Европейския съюз списъкът на тези „права” е безпрецедентно широк: социална осигуреност и услуги по време на майчинство, болест, работни злополуки, възраст и безработица; високо равнище на екологична защита и подобряване на околната среда; високо равнище на защита на потребителя; придаден е конституционен статус на защитата на работниците от „несправедливо” уволнение и на правото на стачка. Целите на тези прокламации също са доста разнообразни: социална справедливост и защита; солидарност между поколенията; защита на правата на детето и борба срещу обществената изолация и дискриминация.

Съвременната българска политическа и законодателна реч е още по-несъстоятелна от това убеждение. Тя всъщност поставя знак на равенството между власт, правителство, държава и общество. Държавните поръчки се наричат „обществени”. Информацията, която правителството събира за гражданите и техните начинания е „обществена”. За сметка на това информацията за „обществените поръчки”, начинанията на правителството, разпределението на „обществени” средства, за срещите, заседанията и вземането на решения, често изобщо не е публична. Договорите, които длъжностните лица на правителството сключват с чужди „обществени” средства с частни предприятия, са „публично-частно партньорство”. „Общественият интерес” обикновено е този на правителството, а не на отделния гражданин. Правителството има предимство и като длъжник, и като кредитор. Чиновниците заемат „обществена”, а не държавна длъжност. Избраниците на народа са „публични личности”, но неприкосновеността на техния частен живот и доходи практически са по-защитени от опазването на личните данни на “обикновените” граждани. „Услугите”, които правителствените фирми, фондове и учреждения„предлагат”, най-често без нужното качество, са също „обществени”. Училищата са „обществени”, а всъщност са държавни.

„Социализмът обърква разграничението между правителство и общество”, казва един френски мислител от средата на ХІХ век. Страните от нова Европа са сравнително по-напред в прокарването на различие между двете, отколкото повечето страни-членки от преди 2004 г. Ако “конституцията” бе приета, тя или нямаше да работи, или би върнала часовника назад и в реформираните страни.

 

Стара Европа, “млада” Америка и обединена Германия

Така нареченият “американски модел” е далеч от добрите стандарти на стопанска свобода и възможности за производство на благосъстояние. Той обаче е по-ефективен в сравнение с “европейския”.

БВП на глава от население в някои европейски страни, изчислен през паритет на покупателната сила и като процент от БВП на САЩ илюстрира за както става дума.

 

Страна

БВП за 1975 (САЩ = 100%)

БВП за 2002 (САЩ = 100%)

Франция

79,1

75,4

Германия

74,3

71,7

Швеция

90,6

75,3

Източник: ОИСР

 

Както предполагат сегашните процедури на Европейския Съюз и както предполагаше новата “конституция”, основният механизъм на поддържането на модела са преразпределенията през бюджета на Съюза. Той произтича от вярата, че със субсидии се постига повече, отколкото с ефективни ценови и пазарни механизми за насочване на ресурсите към печеливши стопански дейности.

Сметките за стопанската ефективност на този възглед са същността на Съюза са относително сложни - няма нормална отчетност и оценката би изисквала специални усилия, средства и компетентност.

Но този възглед може се провали и този провал да се наблюдава добре и на примера на една отделно взета страна.

 

Безсилието на субсидиите за регионално развитие (опитът с Източна Германия)

Показател

Години

Западни провинции

Източни провинции

Население

1991

61,9 милиона

18,1 милиона

Население

2003

65,6 милиона

17 милиона

Средно годишен ръст на БВП (%)

1992-1995

0,5

7,9

Средно годишен ръст на БВП (%), без строителство

1992-1995

0,6

3,4

Средно годишен ръст на БВП (%)

1996-2003

1,3

1

Средно годишен ръст на БВП (%), без строителство

1996-2003

1,6

3,9

Безработица

1991

5,8

16,5

Безработица

2004 (август)

8,4

18,3

Източник: Financial Times

 

Старо правило в стопанската политика е, че като субсидирате нещо ще получите повече, но от същото нещо. Германия субсидира неефективността и бедността на източните си провинции по същия механизъм, по който ЕС финансира източна Европа. По различни оценки за това са изразходвани между 1 трилион и 1,1 трилиона евро. Резултатът е плачевен и за субсидиращия и за субсидирания.

 

Какво означава всичко това за България (и Румъния)?

Най-странното в приключилата предизборна кампания, както впрочем писа в Лидер и Светослав Малинов, е, че тя изобщо не обърна внимание на онова, което се случва в Европа. А последиците за България съвсем не са тривиални.

Ето някои от тях:

  1. Отхвърлянето на “конституцията”, макар и положителен акт сам по себе си, е свързан с криза на Съюза и с обща досада и неразположеност на избирателите спрямо приключилите и предстоящите разширявания.
  2. Това ще рече, че за България и Румъния изискванията за членство и предупрежденията за несъответствия на тези изисквания ще бъдат наблюдавани по-строго, отколкото за страните, присъединили се през 2004 г. Политическият компромис между неблагоприятно настроеното обществено мнение (без съмнение то засега е доста ограничено и като влияние, и като вече състоял се мотив на гласуването по повод “конституцията”) и “благоприятно” разположените политически водачи вероятно ще бъде отлагането на членството на тези две страни с една година.
  3. За да не се случи така, България и Румъния трябва да имат реформистки настроени и добре работещи правителства. Това е по-вероятно в Румъния, отколкото в България. Там правителството на Калин Попеску-Таричеану набра скорост и се държи доста адекватно. През миналата седмица, когато в България приключваше избирателната кампания, бяха гласувани седемнадесет закона, свързани с присъединяването. Икономиката на Румъния позволява по-явни икономии от мащаба, правителствените разходи и разходите за започване на бизнес са по-ниски отколкото в България.
  4. Дори и да се случи отлагане, съществени и монументални злини няма да се случат. Търговската, инвестиционната и изобщо стопанската интеграция са необратими, ако България (и Румъния) не пострадат от своето собствено управление. Например по-висока инфлация, по-рязка правителствена намеса в стопанските решения и по-неясни условия за защита на частната собственост и договорите ще означават по-малко инвестиции и по-бавно изравняване със средното равнище на благосъстояние на ЕС. Непосредствената загуба ще са по-малкото субсидии от Брюксел. Но и досега не е доказано, че те са полезни.
  5. И в България (доколкото са известни намеренията), и в Румъния управляващите допускат едни и същи типови грешки. Първо, в икономически смисъл, те мислят за това какво е равнището на инвестициите, а не за това доколко ефективно те създават благосъстояние, биват насочвани към печеливши дейности. Второ, те не мислят за това към каква Европа се присъединяват. Европа на Ирландия и Люксембург или Европа на Германия и Франция? Често последната им изглежда по-привлекателна, поне за мнозинството действащи политически партии в България. Ако това е така, възниква въпросът защо изобщо да се присъединява България.


[1] Преди седмица този материал бе публикуван със съкращения в сп. Лидер.

 

 




 

 

 

© Коментарните материали от Прегледана стопанската политика са обект на авторско право. При използванетоим е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатватматериали от бюлетина (за абонамент: svetlak@ime.bg).