Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Параграф 22 с предложенията за реформа на земеделските субсидии

Автор: Николай Вълканов / 16.03.2012
Оцени тази статия:

Когато държавата се опита да регулира или да подпомага някой бизнес, често ставаме свидетели на абсурди. Сред последните предложения на Европейската комисия за промени в Общата селскостопанска политика (ОСП) за периода 2014 – 2020 г. е въвеждането на таван на директните плащания (т.е. ограничаване субсидиите за най-големите производители). Полагаемите се субсидии над 150 000 евро ще бъдат намалявани с 20% за сумата между 150 и 200 000 евро, с 40% - за сумата от 200 000 до 250 000 евро и със 70% - за сумата от 250 000 до 300 000 евро. Поставя се таван на плащанията от 300 000 евро, като от тях ще могат да се приспадат разходи за заплати и социални осигуровки за предходната година.

Ще си кажете „Какво по-справедливо от това?“? И може би ще сте прави. В редица държави от ЕС 5-10% от фермерите получават около 80% от субсидиите (пример е Англия, където дори кралицата получава значителни субсидии за земята, която притежава). В България тази поляризация е в приблизително същите рамки - около 5% от бенефициентите получават над 70% от субсидиите, става ясно от данни на Министерство на земеделието. От ограничаването на плащанията пък ще бъдат засегнати малко над 200 ферми. Ефектите от въвеждането на тази мярка обаче са доста противоречиви.

Първопричината за въвеждането на Общата селскостопанска политика на ЕС е малкият икономически мащаб на земеделието – средният размер на фермите в Европа е между една четвърт и една пета от този на основните конкуренти в Америките, което прави земеделието неефективно и нерентабилно, а продукцията - недостатъчна за задоволяване на нуждите на потребителите и сравнително скъпа. Ето защо една от основните цели на ОСП от нейното създаване е „увеличаване на производителността в селското стопанство чрез подкрепа на техническия прогрес, на рационалното развитие на селскостопанското производство и оптимално използване на факторите на производство“ (както е записано в Римския договор). Съответно основните усилия на ОСП до голяма степен са насочени към стимулиране на производството (до момента, в който се достига до свръхпроизводство и започва да се субсидира извеждането на обработваема земя от експлоатация) и окрупняването на стопанствата (чрез плащанията на единица площ).

В резултат на тези противоречиви мерки средният размер на фермите в Европа бавно нараства и достига около 19 ха към 2007 г. от 7-10 ха в средата на века. За сравнение, окрупняването на бизнеса в САЩ тече с много по-бързи темпове – средният размер на фермите вече достига 170 ха към 2007 г. при 50-70 ха през 50-те години. Икономическата логика е проста – колкото по-голяма е една ферма, толкова повече икономии от мащаба прави, съответно производството е по-ефективно (т.е. повече и на по-достъпни цени). С предложението за таван на субсидиите на практика ще се постигне обратният ефект – конкурентоспособността на европейските производители ще се подкопае, доколкото ще се ограничат стимулите за окрупняване, или ще се създадат такива за (формално) разделяне на големите ферми на по-малки стопанства (заедно със свързаните с това бизнес разходи).

Ако това предложение на Европейската комисия трябва да бъде преведено на по-прост език, то тя (ЕК) влиза в ролята на загрижена, но гълчаща майка, която първо натяква: „Яж, мама, за да пораснеш“, а няколко години по-късно запява нова песен: „У какъв голям си станал, не можем да те изхраним.”

Очевидно е, че сега действащата политика не отговаря на другата основна цел, която си е поставила ОСП, а именноосигуряване на справедлив стандарт на живот за селскостопанската общност. Една голяма част от производителите всъщност получава стотинки,  а тези, които така или иначе се справят добре, защото са достатъчно големи, получават лъвския дял. Да не говорим, че плащането на площ фаворизира някои производства, за които е необходимо култивирането на значителни площи (зърнопроизводството), пред други (например зеленчукопроизводство, овощия и пр.), създавайки допълнителни изкривявания.

С други думи, субсидиите за площ, с или без таван, имат доста противоречиви ефекти и в дългосрочен план трудно ще доведат до постигане напълно на коя да е от целите на ОСП. Необходимо е да се преосмисли цялостната им философия, вместо просто да бъдат „санирани”, тъй като ЕС е на път да влезе в порочен кръг „регулации – (д)ефекти – регулации – (д)ефекти“, при който се бори с проблеми, които сам създава.

Крайно време е да се постави въпросът за селско стопанство без субсидии и държавно подпомагане, каквато би трябвало да е позицията на България, която като нова страна-членка получава по-малко средства спрямо старите членки. Това изобщо не е толкова страшно. Един добър пример в тази насока е Нова Зеландия, чието земеделие е тежко субсидирано през 80-те години на ХХ век. Помощите достигат около 30% от стойността на произведената продукция, но са отменени през 1987 г. В резултат земеделските производители ограничават разходите си, диверсифицират бизнеса си спрямо конкурентните си предимства, вместо да произвеждат нещо просто, защото се субсидира и се насочват към нови пазарни ниши. По-ефективното влагане на усилията на фермерите води до средногодишен ръст на агросектора от 2,4% в периода 1990-2000 г., който изпреварва ръста на икономиката.