Памфлет за неподчинението по Торо

Днес старателно се опитват да ни убедят от различни страни, че студентските протести накърняват правата на тези, които искат да учат; че хората, които подкрепят студентите, нямат право да пречат на останалите граждани; убеждават ни, че малцинството се опитва да наложи мнението си над мнозинството. Да приемем, че е така. Това отнема ли правото на протест? Прави ли го нелегитимен?

Всъщност как е редно да се протестира? Трябва ли един протест да е законен? Какво значи тук някакъв закон? В държава, в която парламентът е склонен да променя един закон през няколко месеца, за да обслужи очеваден частен интерес[1], в която бивш вътрешен министър и впоследствие депутат отказва да се подчини на полицейско разпореждане[2], в която т.нар. народни представители потъпкват конституцията на страната[3], а най-висшата съдебна инстанция практически се произнася в пълно логическо и правно противоречие  по въпрос с огромно обществено значение, рушейки държавността[4], са нужни по-сериозни действия за връщане на справедливостта.

„Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима”, пише Х. Д. Торо в своето есе „Гражданско неподчинение”. Българската държава се е превърнала в инструмент за тирания на частните интереси на тясна група от хора върху останалата част от физическите и стопанските субекти в страната. Българската държава е съвършено безпомощна в това да гарантира открито и безпристрастно правораздаване, както и да създаде нормални условия за живот и работа на нейните граждани. Всеки опит това статукво да бъде променено заслужава подкрепа.

Днес се опитват да ни убедят, че след като са проведени легитимни избори, нямаме право на глас до следващите избори. Гласът обаче не е просто късчето хартия, а всичкото влияние, което имаме, казва ни Торо. Длъжни сме да упражним това влияние в съответствие със своята съвест, за да се предпазим от несправедливостта на държавата.

 


[1] Казусът със забраната на производството на цигарени гилзи и последващата отмяна, при която фабрика „Юри Гагарин” смени собствеността си

[2] Казусът с Цветан Цветанов, който отказа да му бъдат взети отпечатъци и ДНК във връзка с полицейската му регистрация

[3] Гласуването за удължаване на мораториума върху продажбата на земеделска земя на граждани от ЕС

[4] Решението на Конституционния съд по казуса „Пеевски”


Свързани публикации.