Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Пагубни икономически митове*

Автор: Ричард Ран** / 11.02.2011
Оцени тази статия:

Мними „истини” разклащат финансовия успех на Америка


Крайно неточните коментари и изявления на журналисти, финансови анализатори, политици и дори държавни служители, накараха голяма част от хората да повярват, че ако Конгресът не повиши тавана на дълга през март, правителството на САЩ ще изпадне в неплатежоспособност, а това ще доведе до невъзможност за заемане на ресурси. Глупости!

Ако изкарвате 5000 долара на месец, изплащате ипотека за 1500 долара и харчите още 4500 долара за храна, комунални услуги, бензин, застраховки, включително 2000 долара за други разходи като посещения на спортни събития и скъпи ресторанти, ще се окаже, че разходите Ви надвишават приходите с 1000 долара месечно. В тази ситуация трябва да решите дали да спрете да обслужвате ипотечния си заем за сметка на кредитната си репутация  или да ограничите разходите си за спортни забавления и скъпи ресторанти.

Правителството на САЩ се намира точно в това положение. Ако не бъде увеличен тавана за натрупване на дълг, чиновниците ще трябва да изберат дали да спрат да плащат лихвите по държавния дълг (които са под 10% от общите приходи на правителството) или да ограничат публичните харчове. Сенатор Пат Тууми, републиканец от Пенсилвания, представи закон, който ще задължава Министерството на финансите да направи плащанията по лихвите приоритетни, ако таванът на дълга не бъде увеличен. Законът ще изисква от федералното правителство да редуцира разходите си и/или да продаде активи - нещо, което всяка частна компания или домакинство, изправено пред същия проблем, трябва да реши.

Подръжниците на голямо правителство твърдят, че задължителното съкращаване на разходите ще има огромни негативни последствия. Отново глупости. Публичните разходи само ще трябва да бъдат върнати на нивото от 2006 година, за да се избегне дефицитът. Правителството получава малко над 70 милиарда долара на ден или над 2.5 трилиона долара годишно. Очевидно е, че голяма част от разходите са вредни и трябват да бъдат ограничени. Например, субсидиите за етанол водят до нарастване на цените на храните, намаляват ефективността на придвижването с автомобил и увеличават (вместо да намаляват) нивото на въглероден диоксид - нещо, което дори и Ал Гор признава сега. Правителството на САЩ притежава ликвидни финансови активи на стойност около един трилион долара, които може да продаде. Може да отдаде на концесии за стотици милиарди долари нефта, природния газ и минералните ресурси, които спря да извлича, само за да ощастливи защитниците на околната среда. Държавата притежава около една трета от земята (654 милиона акра), струваща няколко трилиона долара. По-голямата част от тази земя е неефективно стопанисвана и ако се продаде ще доведе до сериозни приходи, по-добро стопанисване и ще може да се облага с данъци от щатските и регионални власти. Всеки ще спечели.

Друг широкоразпространен мит е, че намаляването на разходите ще доведе до загуба на работни места. Този мит е разгласяван от много от демократите и техните медийни съюзници. Факт е, че процентът на възрастните в работната сила е паднал до най-ниските си нива за последните 30 години, дори и след като относителният дял на публичния сектор е нараснал с 25% за последните три години. Ако публичните разходи можеха да доведат до пълна заетост, социалистическите държави щяха да са изключително успешни, а не да се провалят. Запомнете, парите, които правителствата харчат за „създаване” на работни места, идват или от данъци или от заеми, но и при двата варианта се взимат от по-продуктивния частен сектор, а по-този начин се намалява общия брой на работните места.

Митът, че проблемът с дефицита може да бъде решен само от комбинирането на по-високи данъци и намаляване на публичните разходи, е широко възприет от повечето политици, някои консервативни журналисти и икономисти. Това не би било мит, само ако вярвате, че делът на програмите, гарантиращи така наречените права – на социално и здравно осигуряване (Медикеър, Медикейд) - трябва да нарасне в общия дял от вътрешния брутен продукт (БВП). Институтът Катон и няколко други организации, анализиращи политиката, разработиха реалистични и финансово стабилни програми, които едновременно защитават най-уязвимите и гарантират, че тези планове няма да погълнат всичко останало. Когато чуете този мит, имайте следното наум: ако публичният сектор расте с по-бързи темпове от икономиката (както е в момента), увеличаването на данъците няма да намали дефицита. Ако правителството расте с по-бавен или поне със същия темп както и икономиката, какъвто беше случаят при вторите мандати на Клинтън и Рейгън, относителният дял на бюджетния дефицит и публичния дълг от БВП ще намалее без нарастване на данъците.

Последният пагубен мит упорито се опитва да ни убеди, че ако успеем да спрем богатите законно да се опитват на намаляват данъчните си задължения и предотвратим укриването и неплащането на данъци, което е и незаконно, правителството ще успее да събере достатъчно приходи. Истината е, че в момента богатите плащат повечето данъци. 5 процента от най-богатите плащат почти 60% от данъка върху доходите и ако се опитаме да вземем още пари от тях, това просто ще ги прогони. Едно от преимуществата, които богатите имат е, че ако почувстват, че данъчното им бреме нараства прекалено много, могат просто да се преместят на по-благоприятно за тях място – от Ню Йорк в Тексас, например. През изминалата година, Конгресът прие мерки, които да спрат някои данъчни измами, но негативният резултат от тях е, че сега е почти невъзможно за чуждите финансови институции да инвестират в САЩ. Това коства на Съединените Щати десетки хиляди работни места и стотици милиарди пропуснати данъчни приходи.

Липсата на работа и икономически растеж в САЩ може лесно да бъде обяснена с взимането на политически решения, базирани на тези митове. За наше щастие, на стогодишнината от раждането на Роналд Рейгън повече хора разбират мъдростта, която се крие в неговите думи: „Правителството е проблемът, не решението.”       

 

*Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 7 февруари 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Георги Аврамов – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.