Отвореното училище ще създаде кадри*

През 2008 г., когато заетостта беше достигнала рекордни нива, близо 1/5 от промишлените предприятия официално твърдяха, че недостигът на работна сила е фактор, който затруднява дейността им. Това твърдение може да се тълкува и по друг начин – при наличие на точните кадри, тези фирми биха ги наели моментално. Тогава това се възприемаше като сигнал за структурни проблеми на пазара на труда и неадекватно образование спрямо съвременните нужди на бизнеса. Успокоението беше, че нивата на безработица са ниски и едва ли не почти всички търсещи работа си намират такава, та недостигът не е заради липсата на умения, а поради липсата на свободна работна сила. Това не беше много вярно.

Днес се намираме в ситуация на постепенно възстановяващ се пазар на труда, като вече в повечето области на страната реално се създават работни места. Въпреки това още съвсем не сме достигнали нивата от 2008 г., като безработицата например остава чувствително по-висока. При под 200 хил. безработни през 2008 г., към края на 2015 г. безработните остават над 300 хил. души, тоест с над 1,5 пъти повече от преди кризата. Повечето безработни автоматично означава и повече хора, търсещи работа. На този фон е интересно да се види какво се случва с недостига на работна сила – сигурно е чувствително по-нисък спрямо преди?

Отговорът на този въпрос не е положителен. През последните 3-4 години делът на промишлените предприятия, които посочват недостига на работна сила като проблем, постоянно нараства, като към началото на 2016 г. достига над 18%, тоест отново се доближаваме към дял от около 1/5 на фирмите, които са готови да наемат персонал, но не намират нужните кадри. Тази негативна тенденция се наблюдава и в другите сектори. В строителството делът на фирмите, които не успяват да си намерят кадри, дори прескочи 20% в края на 2015 г. В търговията на дребно – сектор, който традиционно почти не изпитва проблеми с намирането на кадри, също вече се виждат проблеми – около 8% от фирмите в сектора не успяват да си намерят кадри, което е достатъчно, за да започнем да виждаме надписи за персонал по вратите на всякакви магазинчета.

В сектора на услугите, където са голяма част от чуждите инвестиции в последните години, също се беше създало усещането, че кадри в големите градове има и нуждите на бизнеса могат да се посрещнат. След 2014 г. обаче и там започна да се усеща сериозен глад, като вече над 10% от компаниите в сектора не успяват да си намерят качествен персонал. В момент, когато страната наистина е топ аутсорсинг дестинация, все повече се говори за потенциала на страната откъм човешки капитал в този сектор. Ами ако ИТ сектора се умножи по две в идните години, дали ще има достатъчно хора, които да запълнят новите работни места?

Това задълбочаващо се разминаване между търсене и предлагане на пазара на труда съвсем не може да бъде обяснено просто с ниските заплати или с решението на кадърни млади хора да напуснат страната. В IT сектора например заплатите са изключително високи, работата се възприема като атрактивна, но и там се наблюдават проблеми. Очевидно е, че тук говорим за структурен проблем, тоест за огромната пропаст между това, което произвежда образователната система и това, което търсят компаниите като кадри. Тук става въпрос както за конкретни професионални умения, така и за общата подготовка или дори т. нар. меки умения.

Данните за заетостта според степента на образование показват, че по-дългото образование помага. Почти всички висшисти например имат работа. Невинаги по специалността, но явно висшето образование гарантира (или селектира) поне базови умения, които позволяват на човек да си намери работа. Драмата настъпва за лицата с основно или по-ниско образование, които са масово безработни. При тези лица често липсват трудовите навици и меките умения, тоест работодателят не знае нито дали този работник ще му свърши работа, нито дали ще се появи на работното си място в пет поредни дни.

На фона на тези притеснителни данни, можем да откроим някои положителни процеси в българското училище от последните години, които следваха и дебатите за новата нормативна уредба за училищното образование. Постепенното отваряне на училището за родителите, за бизнеса и за обществените организации, както и за гъвкавите и иновативни форми на образование неизбежно ще даде резултати, които са по-адекватни на съвременните реалности.  

Нека дадем следния пример. Ако днес отпадне дете от начално училище в Козлодуй, защото родителите му не го пускат или то е изгубило интерес, как бихме могли да го върнем в класната стая? Можем да тръгнем по пътя на административната тояга и да спрем детските помощи на това семейство. Има обаче и друг вариант – млади момчета и момичета от Враца и региона да посещават нашия ученик от Козлодуй и да му говорят колко е „яко” да се ходи на училище. Е, това второто отскоро се случва и работи съвсем добре. То ни показва и че не всички проблеми минават през нормативни решения – достатъчно е да има активни хора и държавата да не им пречи.

Подобен е и примерът с т. нар. дуално образование, което вече е облечено в нормативна уредба и днес е водещата тема за професионалните училища. Именно от тях се очаква да осигурят адекватни кадри за промишлеността. Дуалното образование само по себе си не гарантира успех, тъй като в съвременната среда нужните познания постоянно се менят, но статистика потвърждава тезата, че придобитата професионална квалификация в крайна сметка повишава шанса за реализация на пазара на труда. И тук обаче активността на училищата и ангажираността на бизнеса са по-важни за развитието на практическите знания, докато бюрократичните правила по-скоро трябва да не пречат.

Това са само два примера от съвременното училище, които би следвало да доведат до повече деца в училищата и повече умения, тоест до по-високи шансове за реализация. И двата имат някакво нормативно начало, но обединяващото между тях е, че училището се явява институция, отворена към света – към доброволците, които помагат на проблемни ученици, или към бизнеса, който е готов да работи с определена паралелка. И двете имат много повече отношение към местната общност, отколкото към едно или друго министерство. Тази своеобразна либерализация на образованието се забави много, но вече започна да се случва.

 

*Статията е публикувана за първи път под друго заглавие във вестник „Труд” на 4.05.2016 г.


Свързани публикации.