Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Особености на лова на територията на АЕЦ Белене

Автор: Красен Станчев / 16.12.2006
Оцени тази статия:

През седмицата имаше две събития, свързани с проекта „Белене".

Стана ясно, че, въпреки многократните твърдения за интерес и възможности за строителство на централата без държавни гаранции (защото произведената електроенергия щяла да бъде евтина - при по-ниски пределни разходи в сравнение с Румъния, Украйна и други страни - и затова търсена), вече са предвидени такива гаранции, възлизащи на нетривиалната  сума от 600 милиона лева.

Ако това решение е ясно, то не е окончателно. Нищо чудно след започване на проекта стойността на държавните гаранции да бъде променена нагоре.

В същото време, във вторник, Върховният административен съд не взе решение по делото на Петър Пенчев, Екогласност и Грийнпийс,[1] които искат спиране на проекта, заради неизпълнени изисквани от закона действия преди вземането на решение да му се даде зелена светлина.

Общото между двете събития е, че в единия случай правителството, а в другия - съдът водят политика на свършени факти. Не искам да се правя на ясновидец, но ми се струва, че след месец ВАС също няма да вземе окончателно становище по този повод.

 

Опресняване на паметта

Паметта е увяхваща незабравка. Ето как вървеше проектът „Белене" преди вземането на решение за държавните гаранции. Мои колеги ще ги коментират отделно, ние никога не сме съмнявали, че няма да се намери инвеститор в този проект без съществени държавни гаранции.

След като в началото на февруари изтече срокът за подаване на предложенията за строителство на АЕЦ Белене се случи следното:

  • Две компании подадоха оферти (Атомстройекспорт и Шкода алайанс),
  • Министърът на икономиката и енергетиката посети Русия и като се върна заяви по повод „Белене" следното: 1) „интересът на руската страна към АЕЦ „Белене" е обоснован", 2) без Русия изграждането е „изключително трудно технически", 3) без Русия изграждането е „доста съмнително от юридическа гледна точка", 4) това е така, защото „все пак проектът ВВЕР 1000 е руски",
  • Почти по същото време в Будапеща се състоя среща на Австрия, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария, Хърватска и Чехия, за да се договори общ план за противодействие на зависимостта на централна Европа от руски енергийни доставки, в частност от доставките на природен газ; към тези страни в близко бъдеще ще се присъединят Босна и Херцеговина, Естония, Латвия, Литва и Сърбия и Черна гора; в изпълнението на договореното, тези страни ще внесат в комисията в Брюксел през март предложение за финансиране на списък мероприятия за разнообразяване на доставките на газ към страните от тази част на Европа.

По-важното, което следва да се каже по повод тези развития, е следното:

  • 1. България нито присъства, нито взе отношение по повод срещата в Будапеща;
  • 2. Това не се случи въпреки обстоятелството, че енергетиката на България е по-зависима от Русия отколкото енергетиката на повечето от тези страни;
  • 3. Посещението на г-н Овчаров бе замислено и осъществено като защита на интересите на Русия и особено Газпром в България и региона; доколкото обаче другите страни предприемат действия или поне съгласуват политиката си за защита от тези интереси, посещението е всъщност в тяхна защита само в България;
  • 4. От казаното по повод АЕЦ „Белене" съществено е само последното твърдение - изборът (досега не съвсем законосъобразен) на типа реактор определя и водещия кръг участници; няма съществени основания да се смята, че ВВЕР 1000 е по подходящ от други видове реактори; но е доста вероятно Шкода да продаде на България реактора, който не бе инсталиран в Белене, поради спирането на тогавашното изграждане през 1990-1991 г.;
  • 5. От април 2004 г. (от съобщение на Ройтерс) се знае, че руски компании са придобили собственост върху дъщерните дружества на Шкода, произвеждащи оборудване за атомни централи, а от наблюдението на по-сетнешни преобразувания на собствеността се знае, че Газпром има дялове в руското дружество (ОМЗЗ-РТС), закупило въпросните производства на Шкода и че чрез Газпром Банк участва във финансирането на дейности и на Атомстройекспорт и на Школа алайанс. В Шкода участва и ЧЕЗ (т.е. чешкият НЕК), който държи около една четвърт от продажбата на електроенергия да дребно в България, включително за София (която пък произвежда между ¼ и 1/3 от БВП на страната).

Тези обстоятелства бяха вяло коментирани в българската преса. Тя зададе „неудобни" въпроси. Те не получиха отговор.

Най-същественото развитие през този месец е, че дебатът за необходимостта от АЕЦ Белене фактически бе погребан.

 

Вземане на едно вместо другото

На латински на това му се казва quid pro quo.

Вместо обосноваване дали има нужда от втора АЕЦ, се появи констатацията, че „без Русия не може".

Ако отговорът на първия въпрос би бил „да", би трябвало да се мисли къде да бъде тази централа. Вместо това от разговорите на г-н Сакскобурготски и гръцкия му колега Костас Симитис в началото на 2002 г. (на който българският водач пое ангажимента за затваряне на Козлодуй 3 и 4 преди членството в ЕС), се знае, че новата централа ще бъде в Белене.

Вместо разпространение на информация за намеренията и мотивите за строителство на АЕЦ Белене, общественото мнение бе подхранвано с „аргументи" от рода „национален приоритет на проекта".

Вместо спазване на изискваните от закона процедури на обсъждане налице е постоянно усилие за тяхното заобикаляне и нагаждане на новите закони (например на проектозакона за концесиите) към „практиката" на прокарване на АЕЦ „Белене" и магистрала „Тракия".

 

Отстрелването на общественото мнение

Първата жертва бе здравият смисъл и общественото мнение.

От февруари 2002 г. е очевидно, че идеята за „Белене" е по-скоро религиозна, отколкото практическа.

Първоначално АЕЦ бе подкрепена от представители на правителството с аргументите, че това е "национален приоритет", че "България трябва да бъде енергиен център на Балканите" и т.н. Безсмислени сами по себе си като аргументи в защита на каквато е да е инвестиционна идея, тези аргументи пътьом отпаданаха Сега остана заявлението «без Русия не можем».

Русия обаче иска да направи нещо с парите на този, комуто след това ще го продава. Този някой са българските фирми и домакинства. Те нямат правото да избират, а доколкото го имат - това право е или нарушено, или изборът е замъглен от липса на информация. Съпътстваща особеност на проект като Беленската атомна централа е, че онези, които вземат решение за неговото осъществяване, вероятно ще са се "оттеглили на заслужен отдих", когато ще дойде време да се плаща резултатът от проекта.

Както днес никой не си спомня за началото - разговорите Симитис - Сакскобурготски, за ролята на вицепремиера Николай Василев (който заяви пред Българския Великден, че "ще строим Белене, тъй като това е важно и е приоритет"), за ролята на министрите на енергетиката Ковачев и Севлиевски, така след няколко години никой няма да си спомня за ролята на сегашното правителство.

Онова, което е сигурно, е, че и след 2065 г. българските граждани и фирми ще плащат последиците от сегашните решения.

Предвид на тези прости обстоятелства чл. 45, ал. 2 от закона за използването на атомната енергия изисква икономическите основания за изграждането на дадена атомна централа и всички други предварителни оценки да предхождат решението. А според закона за енергетиката такива проекти трябва по същество да се предприемат при доказан недостиг на електроенергия и невъзможност той на бъде запълнен с други средства - внос и пр.

 

Бягство от икономиката

Втората жертва на преследването на проекта «Белене» е стопанската логика. Интересен пример в тази връзка е обстоятелството, че разходите за производство на 1 киловат час електроенергия в САЩ са по-ниски отколкото в България. Причините са няколко: там практически всички си плащат за това, което купуват; "загубата" на електроенергия по трасето е около шест пъти по-ниска; цените възстановяват не просто амортизацията на енерго-производствените активи - състояние, което България ще достигне през 2006, но и инвестициите; защото има относително ниски разходи по преработване и складиране на отработеното ядрено гориво и т.н.

Още през 2001 г. 53% от добавената стойност в българската икономика (т.е. българските фирми, а не правителството, което е собственик на НЕК и АЕЦ) са услуги. Делът на услугите в потреблението на енергия през 2001 г. е 7,3% (до 2020 г. този дял няма да бъде повече от 12%). Всъщност изграждането на допълнителни мощности е субсидиране на неконкурентната промишленост, която сега харчи около 60% от енергията (без да я плаща в особено значителни размери) при 2,5 пъти повече разхищение на единица продукт отколкото в Румъния.

От 2001 г. досега тенденцията за превъзходство на услугите пред другите отрасли в икономиката се запазва. Нагаждането на цените на електроенергията, ценовите развития на пазара на петрол и предстоящата вътрешна и външна либерализация на пазара на енергийни ресурси се притискат потребители за по-рационално ползване на електроенергията. Това, разбира се, ще се случи, ако страната не продължава да бъде едностранно обвързана с Газпром и Русия.

Експерти от областта на енергетиката показаха през май 2004 г. алтернативни на МЕЕР изчисления, според които:

а) практически излишък на произведена електроенергия ще има до 2013-2015 г.;

б) в сметките на министерството е неясно дали няма занижени оценки на количеството електроенергия, произведена от лигнитни въглища (за да изглежда ядрената енергетика преди 2010 без алтернатива);

в) разходите за съобразяване с международното законодателство за опазване на околната среда са възможно завишени.

Фактически тези сметки означаваха, че с ВВЕР 1000 не трябва и няма нужда се бърза, че трябва да се направи всестранен анализ на ползи, разходи и зависимости и че, ако няма друга възможност, може да се търси по-съвременен и по-изгоден тип реактор - включително модификации на ВВЕР 440, също руско-съветски дизайн първоначално.

Министерството не представи никакви алтернативни сметки.

Онова, което се получава, е, че българската икономика и граждани ще вземат назаем от «Европа», за да плащат електроенергия на Русия.

Особеното в случая е, че Русия е и инвеститор, и доставчик на 70 на сто от всички енергоресурси, и доставчик на оборудването, и страната, която рециклира ядреното гориво и вероятно страната, която и за в бъдеще ще прибира на склад отпадъците Няма сила, която да накара такъв инвеститор, да се държи в изгода на потребителя.

 

Последната жертва

Затова и замисълът на проекта „Белене" в момента изглежда крайно съмнителен.

През май 2004 г. поисках от тогавашния министър на енергетиката прогнозата на потреблението на електроенергия, цените, на които АЕЦ Белене ще се „откупи", пределните цени на производство на електроенергия в България и конкурентни пазари и планираното държавно участие. По част от въпросите той ми отговори с картинки и графики без ясно посочване на източниците и методиките на оценка. За останалото информация нямаше, поради следните мотиви:

а) „цената на kW/h електроенергия, общите разходи по проекта и предполагаемите форма и размер на държавното участие са критерии за избор на технология и изпълнител на проекта "Белене",

б) според разбирането на министъра, тези въпроси "биха могли да получат отговор след приключване на процедурата и при наличие на избрана технология, финансова структура и изпълнител."

През февруари никой от тези въпроси не е ясен дори като критерий, според който ще се подбират изпълнителите. Но е ясно, че ще се избира без очевидна алтернатива между един и половина кандидати и без външна защита от рода на Будапещенския консорциум, в който правителството явно е решило България да не участва.

Ако вземем най-ниската цитирана в предварителните оценки цена на двата реактора на АЕЦ Белене, става дума за около 4,5 милиарда евро. Това са около 19-20% от БВП на страната за 2006 г. Ползите не са нито очевидни, нито е правен опит те да бъдат надлежно пресметнати и обсъдени. Случилото се през този месец показва, че такива опити няма да има и в бъдеще и че религиозното отношение към АЕЦ Белене продължава да ръководи процедурата по избор на изпълнител. Последната жертва на проекта ще бъдат онези, които ще плащат въпросите 4,5 милиарда евро и възможните допълнителни разходи. Ако проектът не рухне от само себе си.

Не вярвам, че общественото мнение осъзнава какъв неприятен сценарий е допуснало да се осъществи. Не вярвам също, че делото във ВАС или решението за държавните гаранции ще успеят да го събудят. Дотогава, който има въдица, ще лови риба в мътните води на проекта.


[1] Делото се води от адвокат Александър Кашъмов от Програма достъп до информация.