Още веднъж за смисъла на 10-процентния данък и страничните му ефекти

Замисълът на реформата не е да забогатее правителството, а да се увеличи разполагаемият доход на гражданите и фирмите, които работят в България. Както е ясно от самия термин, разполагаемият доход е онова, което остава да се харчи по усмотрение на самата фирма или отделния човек, т.е. след всички данъци, а не само след облагането по линия на „подоходното облагане”.

Разполагаем доход

От целия заплатен от другите в условията на относително свободна размяна приход на фирми и граждани онова, което законът нарича „данък върху дохода” е сравнително малка част. Значително по-висок от данъка върху „личния доход” на работещите граждани е данъкът „социално осигуряване”. Номинално в България този данък е 30-31 на сто, пресметнато средно за периода от последните шест години. Той е също данък върху дохода и той би бил три пъти по-висок от общото за всички 10-процентно облагане на дохода на гражданите, ако и когато това облагане бъде въведено. Впрочем то и в момента е почти три пъти по-високо от действително плащаните данъци върху дохода.

Затова смисълът на реформата е не само и просто намаляването на онова, което законът нарича „подоходно облагане” до 10 на сто, а чувствително намаляване на общото облагане, което води до чувствително увеличение на разполагаемите за всеки средства. То не може да се случи без намаляване „социалното осигуряване”.

При три пъти повече принос в бюджета по това перо – няма особено значение, че те отиват по сметка на обособената държавна организация НОИ: и за работодателя, и за работника това е данък върху труда и дохода – нарастването на разполагаемия доход може да бъде несъществено или да се възприема като несъществено.

Дали е всъщност едното или другото – няма особено значение.

Относителността на свободата за разполагане с дохода

Възгледът за това дали облагането е справедливо и съответно желанието да се плащат данъци е достатъчно обосновано и зависи от множество други фактори.

Тези фактори може условно за де разделят на няколко групи:

–          формално закрепеното равнище на облагането на дохода, за което досега ставаше дума;

–          другите данъци и квази-данъци;

–          смислеността на онова, което плащащите данъци получават срещу тях особено в сравнение с онези, които не плащат.

Според класическото определение на Сей данъчното облагане е „прехвърляне на част от националния продукт от ръцете на отделните хора в тези на правителството с цел да се финансира обществено потребление или разход.”

„Както и да се нарича това прехвърляне – продължава Сей – данък, принос, задължение, акциз, мито, помощ, субсидия, дарение или доброволен подарък, то всъщност е тежест, наложена върху отделните хора (били те в лично или в корпоративно качество) от управляващата в момента сила…”

За нищо друго освен за намаляване на тази тежест и за опростяване на начина, по който тя се налага, в реформата по въвеждането на 10-процентен данък не става пряко дума.

Другите данъци като данък добавена стойност, акцизи, мита и доброволни или не подаръци са също данък върху дохода на отделния човек, семейство или фирма, но са първо, по-лесни за събиране и, второ, по-трудни за намаляване.

Когато касовият и поддаващ се на счетоводно (данъчно) отчитане елемент от общата наложена тежест бъде разпределена по фискални пера на приходи в бюджета, по-поддаващи се на намаляване се оказват тъкмо т.нар. данъци върху дохода.

Сравненията с други страни не са цел на реформата и дори не са и неин мотив. Но те позволяват да се оцени общото равнище на съответните данъчни тежести, на относителна свобода на разполагането с дохода.

През последните четири години гражданите и фирмите в България работят пет месеца на година, за покрият само поддаващия се на счетоводно отчитане принос към бюджета на правителството. Подаръците, чакането по опашки, разходите за работа с правителството и щетите от работата на правителството не се отчетат.

Останалите седем месеца годишно хората и фирмите работят за своя разполагаем доход и го разпределят по свое усмотрение – за образование на децата, поддържане на живота в тялото, свободно време, грижи за близки и роднини и т.н.

В повечето страни от нова Европа за покриване на (подлежащата на парично изражение) данъчната се работи около четири месеца, а в тези от стара Европа – шест месеца.

Ако реформата бъде направена в известния сега вариант, може да се предполага, че през 2009 г. ще се окаже, че през 2008 г. българските граждани са работи за правителството четири и половина месеца. При сравненията може да се види още и обстоятелството, че страните от стара Европа, когато са имали доход, сравним с дохода на човек от населението в България през 2006 г., са имали от пет пъти по-ниски данъци отколкото българските граждани и фирми (и съответно са работили за издръжката на правителството по-малко от месец).

Странични ефекти

Ако тази реформа бъде все пак осъществена, възможни са някои странични ефекти, които досега не са описани много добре. Онези резултати, което са вероятни от чисто икономическа гледна точка, са добре описани в данъчния бюлетин на ИПИ).

От изброените по-горе фактори, които определят възгледите за справедливостта на данъчното облагане, възвръщаемостта срещу платените данъци е най-трудна за определяне.

Ако данъкът от 10 на сто е приложен според сега замисляната схема със запазване на ставките по „социално осигуряване”, ще се появят известни заместители на усещането за справедливост.

Най-важният такъв заместител ще бъде разголването на факта, че проблемите на събираемостта на данъците се дължат преди всичко на разходно-покривната система на пенсионно осигуряване. 10-процентният данък ще наложи промяна в пенсионната система независимо от почти абсолютно сигурното общо увеличаване на приходите в бюджета.

Но реформата може да бъде прокарана по един нормален начин. Той би трябвало да съответства на две общи изисквания:

• всички са равни пред закона, няма преференции;
• изравняване на облагането по всички поводи, т.е. и на „дохода”, и по повод „социалното осигуряване”.

Естествено не е задължително тези промени да станат едновременно Но е важно те да близко във времето, да имат системен характер и да е известно кое кога ще се случи.

При такава реформа, вероятни са следните странични ефекти:

1. Ще стане непосредствено очевидно кой досега е печелил от преференциите и/или кои от запазените преференции са морално и обществено оправдани. Равното третиране от данъчния закон би означавало, че по-богатите плащат повече в държавния бюджет от по-бедните. Онези, които не са доволни от дохода си, имат желание и могат да получават по-висок доход, ще търсят начини да го постигнат.
2. Този феномен ще доведе до повече приходи в държавния бюджет, а събирането на данъци ще струва по-малко.
3. Рано или късно обаче фиксирането на преките данъци върху дохода на равнището от около 10 на сто (за „доход” и „осигуряване”) ще рационализира преференциите, и т.нар. правителствени услуги, и квази-данъците. А тъкмо последното се променя най-трудно, понеже е свързано с намаляването на страничните доходи и облаги на държавните и общинските служители.