Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Опит за преразпределяне на доход, който не е произведен*

Автор: Красен Станчев / 09.04.2010
Оцени тази статия:

"Проблемът не е в това, че правителството не може да се справи, а в това, че прави прекалено много."

Кийт Джоузеф за управлението на лейбъристите във Великобритания през 70-тe години на миналия век

 

Важно бе да се определи правилно задачата на обсъжданията от последните три-четири седмици. "Антикризисна политика" звучи гордо. Но всъщност става дума за нещо по-просто - за овладяване на дефицита в бюджета на правителството.

Правителството и всички ние знаем малко за причините, които определят условията на производство и доход в отделните предприятия и домакинства. И никой не може да влияе върху външните фактори на кризата. Но е очевидно, че от година и половина насам приходите в бюджета спадат, а разходите нарастват, както и че правителството преразпределя с около една трета повече доход, отколкото през 2007 г.

А 2006 и 2007 г. са вероятно най-добрите в стопанската история на България от 1878 г. насам -  ръст на БВП от съответно 6.6 и 6.3%, реален ръст на промишлените продажби от 76% спрямо 2000 г., увеличаване на доходите с около 17% спрямо предходната година и спад на безработицата от 9% през 2006 на 5.5% през 2008 г.

Състоянието на нещата

Сравненията на този период с 2009 и 2010 г. показват, че при реален спад на БВП на годишна основа от близо 6% към декември 2009 г. правителството се опитва да харчи през 2010 с 25% повече за социални и други разходи, отколкото през 2007 г. Оттук и първият основен проблем на сегашната ситуация. Правителството се опитва да преразпределя доход, който не е произведен и няма бъде произведен през тази и следващата година.

Тази политика ограничава възможностите за възстановяване на икономиката. Тя е политически лява и противоречи на симптомите за засилване на външното търсене. Друг въпрос е, че моделът на правителствените разходи е съграден от предишните две управления. Ето кратък списък на въведените от тях разходни политики, които предопределят сегашната безизходица:

  • Въвеждането на минималните осигурителни прагове по идея на г-жа Шулева през 2003 г. - то не доведе до увеличаване на вноските в НОИ и само увеличаването им през 2009 г. предполага нетни загуби от 4,65 милиарда лева за следващите десет години, т.е. около 0,6% от БВП на година
  • Политиката за покриване на дефицитите на НОИ от общите данъчни приходи, пусната в действие през 2006 г., както и системното увеличаване на пенсиите без реформа на системата и стимули за спестяване и инвестиции при запазване на привилегиите за ранно пенсиониране
  • Увеличаването на здравните осигуровки от 6 на 8 на сто от дохода през 2006 г. без индивидуализиране на приноса към НЗОК (фактически невъзможно при покриване на здравните вноски на голяма група пациенти от бюджета), без конкуренция в системата, без прозрачност на плащанията и "солидарността", както и при двойно плащане на лекарските услуги от страна на производителните, но непривилегировани съсловия
  • Създаване на нови привилегии чрез: промяна на режима на инвалидните пенсии (2004 г.), довели до почти тройно увеличение на разходите за такива пенсионери; въвеждането на пособията по безработица през 2002 г. и премахването на сроковете за получаването им през януари 2010 г., увеличаването на пособията и сроковете за получаването им при отпуск по майчинство (2008 г.).

Към този списък следва да се добавят увеличаващите се разходи по проекти и действия, както и такива, които ограничават производството на доход от страна на частния сектор, като например: АЕЦ "Белене" от 2002 г., договарянето на инфраструктурни проекти, намесата в управлението и собствеността на предприятия като "Кремиковци" АД от 2007 до 2009 г.; разпореждането с активи в енергетиката ("Марица-изток-2"); задържането на разрешителни процедури по инвестиционни проекти (особено след 2005 г.); увеличаването на държавните структури и администрация, разпореждането с държавна собственост в частна полза.

Съветване вместо решения

В тази ситуация правителството тръгна да търси решения по най-неподходящия начин, чрез т.нар. тристранно сътрудничество.

Работодателите и профсъюзите не отговарят за нищо. В най-добрия случай те отговарят пред членовете на своите организации, макар да няма признаци, че и това се случва. Докато правителството има ясен мандат. При неуспех на политиката по съкращаване на дефицита всички ще се измъкнат с фразата: "Ние предупреждавахме." По е вероятно още преди това да се обявят срещу мерките, които са обсъждали. Изобщо тристранните съвети са измислени в Белгия в началото на ХХ век като механизъм за подмяна на легитимностите на представителната демокрация[1]. Оттогава досега опитът показва, че най-често се постига временно съгласие по повод неразумни начинания.

Съветническият състав на премиера се състои (или състоеше) от по правило приятни и умни хора, които имам честта на познавам. Но общото между господата Михов и Дянков и г-жа Георгиева освен равнището на експертиза е, че те никога не са се пържили в соса на личната политическа отговорност. И не са се справяли лично с обстоятелства като тези, в които е попаднало правителството. Изглежда, че и експертизата на другия съветник не подхожда за решаване на задачата.

С подобни ситуации, изискващи съкращаване на разходите и увеличение на приходите, в България са се справяли добре следните хора, които са на разположение на премиера и неговия кабинет. Ето опитът и в хронологичен ред: Иван Костов (декември 1990 – август 1991), Стоян Александров (1993 – септември 1994), Красимир Ангарски (март – юни 1997), Иван Костов (1997-2001), Милен Велчев (2001-2005). Очевидно е, че тези хора не са избрани и правителството само следва да си носи кръста. Но в тежки ситуации, както показва примерът на Естония и други страни от нова Европа, явно или „тайно” съветничество от бивши министри върши добра работа и се възприема положително от общественото мнение.

Естествено, списъкът може да бъде продължен. Към него при нужда могат да се добавят и съветници от чужбина – например Николай Георгиев, Лешек Балцерович, Марек Дамбровски, Владимир Длухи, Лайош Бокрош, Божидар Джелич и други. Но положението не е чак толкова сложно.

Ако правителството се съветваше с някои от хората с опит, мерките биха изглеждали горе-долу така: по-мащабна приватизация, по-дълбоко изрязване на паразитни структури и разходи, либерализиране на договорите, включително между работодатели и работници, отпускане на инвестиционния процес, където е изкуствено задържан, съкращаване на привилегиите за сметка на производителните съсловия (работещите в частния сектор и несубсидираните държавни предприятия), съществени реформи в секторите, стимулиращи спестяванията – здравеопазване, образование и пенсионно дело. А до глупости като тази с данъчния режим на застрахователите изобщо не би се стигнало…

 

* За първи път публикувано на 7 април т.г във в-к Дневник (Последна промяна в 19:44 на 05 апр 2010 г., 5634 прочитания, 81 коментара).

 


[1] Повече може да се прочете в: Paul Belien, A Throne in Brussels: Britain, Saxe-Coburgs and the Belgianisation of Europe, Charlottesville, VA, Imprint Academic, 2005, pp.166-181. По-сетне белгийското нововъведение, инициирано там от краля с цел корумпиране на конституцията и партиите, е добре развито от Мусолини и пренесено дори отвъд океана от групата леви интелектуалци около президента Франклин Делано Рузвелт.