Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Нямаме нужда от повишаване на данъците*

Автор: Ричард Ран** / 05.05.2011
Оцени тази статия:

Планът на президента да удари богатите ще доведе до по-слаб растеж за всички

 

Президентът Обама и много други демократи – и дори някои от републиканците – твърдят, че огромните бюджетни дефицити на САЩ са резултат от намаленията на данъците, въведени по времето на Джордж Буш. Вярно ли е това и трябва ли да увеличим данъците? Краткият отговор е не.

Да започнем с малко история на бюджета. През 40-те години, преди голямата рецесия от 2007-2009, данъчните приходи бяха забележително постоянни като процент от брутния вътрешен продукт, като никога не варираха с повече от 2-3 процента под или над 18,3% от БВП. Този факт е още по-забележителен, като се има предвид, че максималният индивидуален подоходен данък през този период варира между 28% и 70%. Разходите на федералното правителство през този 40- годишен период бяха също толкова стабилни: никога по-ниски от 18,2% от БВП или по-високи от 23,5% от БВП, а дефицитите бяха средно по 2,5% на година. Съотношението между дълга и брутния вътрешен продукт се повишаваше и понижаваше и към края на 2007 г. възлизаше на поносимите 36%. Въпреки това, само за последните четири години, това съотношение почти се удвои.

Приложената таблица показва в детайл някои основни факти. През 1986 г. (при президентството на Рейгън) се проведе данъчна реформа, която до 1988 г. доведе до максимален индивидуален подоходен данък от само 28%. Максималното ниво беше вдигнато до 39,6% през 1993 г. при Клинтън и намалено до 35% при Буш през 2003 г. Въпреки че данъчната тежест се понижи през 80-те, увеличи през 90-те и след това отново понижи в началото на новия век, през всяко едно от тези десетилетия имаше “нормални години” (нито спад, нито бум), крайният резултат от които бяха споменатите вече 18,3% от БВП под формата на данъчни приходи. Тези “нормални” периоди генерираха и нормални дефицити, но тъй като във всеки разглеждан период дефицитът беше по-малък от икономическия ръст, общият дълг падаше като процент от БВП.

 

Без нови данъци

Данъчни приходи и нива на данъците в “нормални години”

 

1988-'89

1994-'96

2006-'07

Средни данъчни приходи като процент от БВП

18,3%

18,4%

18,4%

Средни правителствени разходи като процент от БВП

21,2

20,6

19,9

Дефицит като процент от БВП

3,0

2,2

1,6

Максимално ниво на подоходния данък

28,0

39,6

35,0

Средно ниво на икономически растеж

3,9

3,4

2,3

 

Това, което показват тези данни е, че текущата данъчна политика, при нормален икономически растеж от около 3%, ще генерира достатъчно приходи от данъци, за да бъде покрито историческото ниво на правителствени разходи, създавайки малък и управляем дефицит. Текущият дългосрочен дефицит и проблемът със съотношението на БВП към дълга бяха предизвикани от голям скок в разходите за стимулиране на икономиката през последните три години, а не от данъчните облекчения от времето на Буш. Това предизвика ръст на разходите на федералното правителство от исторически установените 20% до 25% от БВП.

Това, което Обама и другите, които неохотно или ентусиазирано призовават към покачване на данъците, казват, е че искат или очакват по-голямо федералното правителство от това, което е било в миналото и това по-голямо правителство трябва да бъде финансирано с по-високи такси. Желанието за по-голямо правителство е въпрос на ценностна преценка. Твърдението, че по-голямото правителство е необходимо зло поради нарастващата цена на социалните програми, пропуска факта, че при сегашното законодателство и практика разходите за тези програми никога няма да спрат да нарастват като процент от БВП, докато не погълнат всичко, което очевидно няма как да се случи.

Истинският въпрос е: какъв процент от нашите приходи следва да отделим, за да платим за правителствените програми и как това да бъде финансирано по най-добрия начин? Председателят на бюджетната комисия в Камарата на представителите Пол Райън предложи план за финансирането на социалните услуги без да бъдат увеличавани данъците и призова да бъдат изготвени и други алтернативни планове, които да бъдат обсъдени.

Медикеър е най-сериозният проблем поради факта, че при сегашната политика разходите по програмата ще продължат да нарастват като процент от брутния вътрешен продукт. Но ако бъде взето решение да не се позволи разширяването на програмата като част от БВП, това може да бъде постигнато веднага чрез комбинация от съучастия, приспадания, ползване под определен доход и т.н. Нито една от социалните програми не е “неконтролируема”, както често се твърди. Единственото нещо, което липсва, е политическата воля да се вземат трудни решения.

В своите изявления и в своите проектобюджети, Обама нееднозначно показва, че иска по-голямо правителство. Въпреки това той предложи най-неефективния и унищожителен начин за финансиране на това правителство. Неговите предложения включват увеличаването на данъците за богатите (тоест тези, които изкарват повече от 200 000 долара на година, което е доста свободна дефиниция на “богат”). Ако президентът поне малко разбираше от икономика и публични финанси, щеше да знае, че приходите от тази група няма да стигнат за плащането на програмите, които той иска. Вероятността да ги накара да платят много повече от това, което вече плащат, е близо до нулата, защото увеличаването на един или друг данък не води непременно до увеличаване на данъчните приходи.

САЩ вече има една от най-прогресивните системи за подоходно облагане в света. Това означава, че единственият начин правителството да си гарантира значително увеличение е да увеличи значително данъците на хората с ниски или средни доходи, които сега плащат много малко. Но увеличаването на данъчните ставки за която и да е от групите според техния доход ще доведе до неприятни странични ефекти под формата на забавен икономическия растеж и увеличена безработицата.

Едно от първите неща, които студентите по икономика научават, е че ако наложиш данък върху нещо, получаваш по-малко от него, а ако го субсидираш, получаваш повече. В своето радио обръщение в събота господин Обама заяви, че неговото решение за високите цени на бензина е да увеличи таксите върху петролните компании, които го произвеждат. Рейгън разбираше важността на икономическия растеж и беше последният президент с икономическо образование - и това си пролича. Обама иска преразпределение на богатството и изглежда никога не е чел учебник по икономика – и си личи.

 

*Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 4 май 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Явор Алексиев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.