Няколко проблема с бюджета за земеделие за 2013 г.

Средствата, които ще се насочат от националния бюджет към селското стопанство през следващата година, добиват все по-ясни очертания. Към момента става въпрос за 238 млн. лв., предназначени за национални доплащания, специфично подпомагане и одобрени схеми за държавни помощи. Те ще бъдат разпределени между говедовъди, овцевъди, козевъди, зеленчукопроизводители, тютюнопроизводители. За първи път от 2007 г. насам зърнопроизводителите няма да получат национални доплащания. За сметка на това 2013-а ще е „щастливата” година за птицевъдите и свиневъдите, които ще получат компенсации заради изискванията на ЕС за хуманно отношение към животните.

Основното впечатление, което оставиха дебатите в парламентарната комисия по земеделие и гори, е, че държавата действа без ясна представа защо подпомага определени сектори, трябва ли изобщо да ги подпомага, как е най-добре да ги подпомага и какви са възможните ефекти от нейната политика в земеделието. Основният движещ мотив е „дайте да дадем”, като през 2013 г. в него се усеща определен предизборен привкус.

Най-вредното и откровено популистко решение е отделянето на 73 млн. лв. за тютюнопроизводителите. Секторът бе напълно либерализиран през тази година, което щеше да отсее конкурентните от непазарните стопанства и да покаже, че от тютюн може да се печели и без намесата на държавата. Същевременно не бе направено абсолютно нищо за осигуряване на алтернативна заетост на населението, занимаващо се с тютюнопроизводство, понеже подпомагането през годините 2011, 2012 и 2013-а става на базата на изкупения от производителите тютюн през периода 2007-2009 г. вместо да е основано на проектен принцип за покупката на животни, семена и пр. например. Според депутата от ГЕРБ Емил Димитров запазването на тази порочна практика и през следващата година е социална мярка. За социални мерки обаче си има отделно министерство и то е различно от това на земеделието и горите. По-лошото е, че политиката, която води правителството в сектор „тютюн”, ще доведе част от населението, отглеждащо тази култура, точно до Министерството на труда и социалната политика (и подопечните му агенции), защото вместо да се стимулира неговата предприемчивост, се стимулира зависимостта му от държавни помощи. Но за това изглежда е трудно да се мисли в предизборна година.

Вторият проблем идва от философията на подпомагането на земеделието като цяло. Такава, обективно погледнато, липсва. Липсва и всякаква мисъл, че начинът, по който българската държава оперира в тази сфера, води до определени последствия, които често са вредни. Днес вече изглежда повече от сигурно, че никой в МЗХ не си е давал сметка какви последствия ще има фаворизирането на зърнопроизводството през последните пет години върху българското селско стопанство като цяло. Сега, когато ефектите са общо взето очевидни, финансовите усилия се изтеглят от този сектор и се насочват в умиращото животновъдство. Подкрепата се разпростира върху все по-голям спектър от дейности, които, както е тръгнало, скоро може да обхванат и отглеждането на зайци, щрауси, фазани, камили, а защо не и на таралежи, стига някой да намери някакво промишлено приложение за тях. Чиновниците са фокусирани единствено върху спадащия брой животни, поради което производителите се субсидират според броя глави добитък, които отглеждат. Липсва необходимото въображение, за да се сети някой, че полза от много животни, които дават малко и нискокачествена продукция, няма. Ако животновъдството изобщо трябва да се подпомага по някакъв начин, той трябва да бъде на проектен принцип за подобряване генома на стадата, за купуване на нови, селектирани животни, за инвестиции в оборудване и материална база и т.н.

Крайно време е да стане ясно, че проблемът на българското селско стопанство не е в малкото субсидиране, а в свръх-субсидирането в останалата част от ЕС. Както и че България не е безгласна буква във формирането на политиките на Общността. 


Свързани публикации.