Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Новите заселници в изтощената община

Автор: ИПИ / 03.09.2021
Оцени тази статия:

През 2021 г. ИПИ започна инициатива, която да представи отражението на популистки политики и регулации в ежедневието на хората и работата на компаниите. Първите единадесет истории можете за видите тук. Сега продължаваме с нови истории, които са подготвени с подкрепата на Фондация за свободата „Фридрих Науман”.

Интервюто и репортажът са направени от Красимир Цигуларов.



670 квадратни километра. 124 населени места. Повече по брой има само в община Габрово. Над 300 километра маркирани официално общински пътища. Инж. Дилян Млъзев, кмет на община Елена, е свалил от стената картата на подопечната си територия и показва една след друга махали, до които няма и наченки на шосе. Като изключим останките от някогашните коларски пътища и разораните от дърводобивните машини трасета.

 

По времето на пандемията мнозина откриха предимството да се живее извън големия град. Търсенето на селски къщи се засили, цените нараснаха, заговори са дори за “голямото завръщане”. Тенденцията не е отминала и община Елена. Още повече, че Балканът наоколо, със сравнително малка надморска височина и мек климат, с липсата на каквато и да било промишленост или други екологични замърсявания, е привлекателно място. Има сериозно търсене, идват млади пенсионери, млади семейства с деца, продължава инж. Млъзев. Не всички се заселват за постоянно, много са тук само сезонно. Понякога може да е само едно семейство или дори един човек в запусната махаличка. Но те искат да имат добра инфраструктура - пътища, вода, сметоизвозване, интернет. Активни са в напълно основателните си претенции, участват в обществените обсъждания, пишат писма, викат телевизиите за репортажи. Но бюджетът на общината е, меко казано, изтощен и тя просто няма как да се справи с всички настоявания.

Проблемът далеч не е само местен, не само на Елена, а на повечето от планинските общини. Неслучайно, като се погледнат данните на статистиката, механичен прираст на население има най-вече в населени места край големите градове и индустриалните центрове. Специално за Елена числата за 2020 година са 312 заселени и 230 изселени, тоест механичният прираст е положителен и е 82 души.

Дали е точно? Не може да се определи, казва Дилян Млъзев. Много от новите не се регистрират, по различни причини. Голяма част придобиват имоти, живеят или сезонно, или постоянно, някои се регистрират по настоящ адрес, но рядко. И няма механизъм, по който да бъдат принудени. “Трябва да пращаме полицията да им прави проверка, ама това, най-меко казано, е проява на лош вкус”.

Всъщност броят далеч не е толкова важен. Защото, дори един човек да се е заселил в някоя махаличка, за него тя е най-важна. “Само че за Общинския съвет, който в крайна сметка решава къде да се насочат средства, той е проблем, умножен по над 90”, казва кметът.

Преди срещата ни той е подготвил справка за всички населени места - 93 от 124 са с под 10 регистрирани по постоянен адрес, срещу десетки стои по една кръгла нула. Като изключим общинския център с над 5600 жители и две села с по над 1000, останалите са с по няколко десетки до 100-200 жители. В цялата община са регистрирани 9674 души по постоянен адрес към средата на юни тази година.

Процесът на обезлюдяване на този район всъщност е от около век, показва друга справка, която е подготвил Дилян Млъзев. Десетки селца и махали в годините са заличени, основно заради обезлюдяване. Най-много такива заличавания са направени с укази през 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век. Има и доста бивши махали, на по 3-4 километра от града, заличени, но присъединени като улици (Когато се пътува с автомобил, разстоянието между входната и изходната табела на града наистина е впечатляващо, а в повечето време се кара в почти пълна пустош.). Но днес хората, естествено, имат претенции, че са жители на града. Те искат същия вид услуги като в общинския център - вода, сметосъбиране, транспорт.

Фактът, че други населени места са заличени, не означава, че там не са останали къщи. В една от тези заличени махали наследници се върнали от чужбина и се заселили там. До нея никога не е имало път с трайна настилка. Но тези нови хора имат и деца, които трябва да ходят на училище. И искат път, но това са 3 километра, които биха стрували няколкостотин хиляди лева.

Дилян Млъзев: Ако говорим стратегически, трябва държавата, която е заличила навремето тези населени места, да реши дали иска да ги има, дали иска да се връщат хората в Балкана. И ако иска, трябва да има и съответната подкрепа за общините. Ние няма откъде да вземем средства за инфраструктурата, която трябва да се създаде. А начинът на живот вече е съвсем друг.

Бюджетните ограничения

Според закона за държавния бюджет примерно трансферът за зимно почистване на пътищата се определя на 85 процента по показател дължина, 10 процента по показател брой населени места, като се изключат тези без население. Само че и там има хора, показва нова справка Дилян Млъзев. Но при целевата субсидия за капиталови разходи, откъдето се финансират основно ремонти на пътища, 45 процента се определя от броя населени места, като се изключват местата без население и с население до 10 души. Тоест за 93 населени места общината не получава нищо. Иначе парите биха били 2,5 пъти повече.

Държавно делегираните дейности заемат 70% от субсидията за общината. Собствените приходи са в рамките на милион и половина лева. Но част от тях са целеви. Такса битови отпадъци не може да се изразходва за нищо друго, а и не стига. Туристическият данък също е целеви. Данъкът върху недвижимите имоти е около 120 000 лева за цялата община, защото данъчните оценки са ниски, ниски са и определените ставки. А само за улично осветление общината изразходва над 160 000 лева годишно. Има изравнителна субсидия от държавата, която също не стига.

“Затова са и проблемите с инфраструктурата. Да не говорим, че дълги години в тези махалички, където сега се заселват хората, никой не е поддържал инфраструктурата, нито улично осветление, нито пътищата. Но сега хората идват и си ги искат. И електропреносната мрежа не е поддържана”, казва кметът. И пак се връща към стратегическия интерес на държавата.

 А финансовата децентрализация?

“Аз поне си спомням, че реално някъде през 2005 г. бе подписан първият меморандум за финансова децентрализация[1]. В много случаи тя се разбира като оставяне на по-голям процент от данък общ доход или ДДС в общините. Нас това няма особено да ни стопли. По-скоро трябва, освен това, да се даде по-голяма възможност общините да решават по какъв начин да изразходват тези средства”, казва Дилян Млъзев.

Туризмът има голям дял в общинската икономика. Но, според него, е ниска добавената стойност, която остава в общината. Освен броя на заетите в туризма, много малко са другите ползи. Остават неудобствата и отпадъците. Това е един от големите проблеми, с които общината се сблъсква.

Все повече започват да се гледат и животни, макар далеч по-малко отколкото преди време. В района са се гледали 30 000 овце, сега сигурно са една десета. Има голям производител на млечни продукти, но пък мандрата има проблеми с екологията и преустройва пречиствателната си станция, за да не замърсява реката. Е, и месопреработвателното предприятие, с няколко цеха за месни деликатеси и прочутия еленски бут.

Дърводобивът също е доста развит. Но и там няма принадена стойност. Извозват се предимно сурови трупи, основно дърва за горене. Така и не е създадено дървопреработващо предприятие. За сметка на това старите камиони Газ, пълни с дървени трупи, са най-често срещани по тесните странични пътища. По основните шосета дървесината си заминава с тирове.

Това ни е голям проблем, казва кметът на Елена. Много от съществуващите пътища са разбити. Само че общината няма механизъм по който да накара горските стопанства да ги възстановяват. “Говорено е много пъти, включително и на национално ниво, от Националното сдружение на общините, с Асоциацията по горите, че трябва да се плаща такса примерно на тонкилометър или на кубиккилометър добита дървесина. Защото тези пътища ние трябва да ги поддържаме, да инвестираме. И това е начинът да съберем средства. Само че дървесината се извозва и си заминава. А ние нямаме законово право да въведем такава такса, ако приемем подобна наредба, веднага ще ни я събори прокуратурата”.

Има и друга тенденция, продължава Дилян Млъзев. Намираме възможност, общинският съвет решава, след обществени обсъждания за бюджета, и се намират за 2-3 години пари за 2 километра път до населено място, където има семейно хотелче. Веднага се вдига цената на имотите, има интерес към тях, махаличката се оживява. Но незабавно изниква проблема с питейната вода. Проблема със сметосъбирането. Това пътче малко сме го разширили, но сметосъбиращата машина тежи 15 тона. Троши го, то няма основа. Или започва строителство. Тръгват бетоновози, които също съсипват и малкото направено. Може да се иска такса на тонкилометър за превишението примерно над 3.5 тона. Но нямаме право.

Ние се радваме на хората, които се заселват. Но трябва да имаме и подкрепа.

 Балкански неволи

Елена е една от най-популярните туристически дестинации в България. Парадоксът е, че достъпът до нея е по отчайващи пътища. Става дума за самия град, не дори за отдалечените села и махали, където често няма как да се стигне без високопроходим автомобил. Пътят от отклонението за Лясковец от шосето Велико Търново - Варна, е перфектен, но до малко след село Миндя. После е мъка. Другият подход за Велико Търново, през Дебелец, е в още по-ужасно състояние. Има одобрен проект да се оправи основният второкласен път. За втория, третокласен, и дума не става засега.

Големият проблем обаче е водата. Парадокс, на територията на община Елена е язовир “Йовковци”, който захранва област Велико Търново и градове от други области и трите му санитарноохранителни зони заемат близо една трета от територията на общината. Но общините нямат дял в дружеството и съответно не могат да му влияят. Така е било решено преди десетилетия, така си остава и сега. А някои от големите села са на воден режим през лятото, на режим са и някои от така наречените улици - присъединените махали към град Елена.

Представете си едно населено място, с къща за гости, с приток на туристи, с целогодишно живеещи хора. Но има едно собствено водохващане, едно каптажче, от което водата доникъде не стига, разказва Дилян Млъзев. Засега най-много нови заселници има в населените места около язовира. Но вече се засилва търсенето и в полупланинските села и махали. Само че хората, които купуват, не гледат инфраструктурата, а цената. “Примерно продава се къща в махала край село, до което има чудесен път. Но после - над километър черен път. То затова къщата е евтина. Ако имаше път, щеше да струва повече. Дори двойно. Там, където успеем да направим път, идват повече хора. И тогава отново идва проблема с водата. Има къщи, които се продават за 7-8 хиляди лева, в лошо състояние, без инфраструктура. Човекът смята колко ще му излезе ремонта. Не смята колко ще струва да се извози строителния отпадък до площадката в града. Хвърля го в някое дере. Прави си новата къща и започва да иска от общината да му се направи път. Като се купува имот трябва да се гледа комплексно - има ли вода, няма ли. Път. Това са допълнителни разходи”.

Дилян Млъзев, тогава на 30 г., за първи път става кмет на Елена от СДС в мандата от 1999 до 2003 г. От 2011 г. е кмет от ГЕРБ. В междинните 8 години е работил и в частния бизнес, и в държавни структури, свързани с местното самоуправление, с Националното сдружение на общините.  За него първият мандат бил много труден, защото нямало никакви средства, с които общините да реализират проекти. Радвали се, че през 2001 г. спечелили проект по “Красива България”, и ремонтирали външно няколко сгради. След 2011 г. спечелили няколко големи проекта. Сградата на така нареченото изгоряло училище е възстановена по програма Трансгранично сътрудничество, ще бъде художествена галерия. Стара поликлиника, почти рухнала, е възстановена като младежки център. Направен е основен ремонт на стадиона. Този проект е жив, стадионът наистина се ползва.

Сега има повече възможности за развитие на общините, казва кметът на Елена.

Преди двадесетина години мнозина си мечтаели да се върне старата индустрия. Но точно тогава направили първия общински план за развитие с приоритети туризъм, селско стопанство, хранително-вкусова и преработваща промишленост, които се оказали съвсем адекватни, защото в момента това се развива.

А как се справят “новите”

Вельо и е, и не е типичния нов заселник. Възстановил е стара родова къща в една от махалите на село Буйновци, като място, където може да се избяга от столицата. Създава свой пчелин, дори е регистриран като земеделски производител. И дълго време от годината прекарва там.

В Буйновци се продават и основно ремонтирани къщи.

Повечето хора тук са сезонни заселници. В Буйновци има две-три семейства, които живеят по-дълго, примерно април-октомври, и се прибират. В съседни села има малко чужденци, които живеят почти целогодишно, но и те се прибират, разказва той.

В селото има 7 къщи за гости, но и много приходящи от Варна, Русе, Стара Загора, София. В неговата махала са двама постоянни жители и четирима приходящи. Той е четвъртият, със семейството си.

От около 15 махали, които се водят в землището на Буйновци, хора има в 7. Другите са териториални единици. Но не са заличени. При последните избори от общо 87 души в списъците, от селото били 67, другите - от махалите.

И Буйновци вероятно не е най-типичен пример за отдалечените села в Балкана. На десетина километра от Елена, на тридесетина от Твърдица и съвсем близо до пътя през прохода, който е в добро състояние. Видимо е, че има много подновени къщи, строят се нови, но и запуснатите са немалко.

Често отклоненията към махалите и дори къщите за гости са само черни пътища.

 Достъпът, поне при Вельо, е приличен, има асфалтов път. После до следващите 4 къщи пътят е лош, но се стига. Интернет? Срещу прилична сума. В селото, освен в кметството и горското стопанство, има на още три места, в къщите за гости. Те се пълнят предимно по празници, макар че през лятото някои имат и постоянна заетост. Проблемът при тях е, че нямат идея как да се кооперират, да си помагат взаимно, да си направят туристически бранд на селото. Това ще е полезно за всички, разсъждава Вельо.

Типично за селата по високото обаче, Буйновци има проблем с водата. И е на режим. Проблемът е най-вече в остарелия водопровод, правен на обществени начала през седемдесетте години на миналия век. После ВиК “Йовковци” си го е присъединило към системата. Така сега хората от селото плащат вода, но често нямат. И кметът или служител на общината ходи до резервоара, като се събере вода, пуска ту на единия клон на селото, ту на другия. Собствениците на къщи за гости са си решили частично проблема като са си направили резервоари. Пълнят ги когато има вода. Местните хора, доколкото са останали, са на нож с тях. Обвиняват ги, че басейните и туристите източват водата.

Водата всъщност отклонила пътищата си след изсичането на горите наоколо през 90-те години на миналия век. После част от горите се възстановила. Сега пак ги изсекли под формат на прочистване на синори. Част от водата отново побягнала другаде.

Махалата на Вельо, както и много други, има свое водохващане и каптаж. Водопроводът са строили местните хора и затова все още нямат взаимоотношения с ВиК. Той е направил цистерни за 5 тона вода - два за пиене и три за поливане, за миене, за къпане. Пълни ги с дъждовна вода и когато има течаща вода.

Според него общината се опитва да прави каквото може, но няма финансов ресурс. “Има едно БКС, което пълни дупки от време навреме, кара вода, където няма, и толкова. И мие улиците в града. Те са с една водоноска, миналата година им уредих пожарникарски маркуч, щото и това нямаха. Помпат от язовира и носят вода срещу заплащане. Но ако водата ти е 25 лева, плащаш още 100 за транспорт. Аз съм го правил три пъти това миналата година. Беше абсолютна суша от юли до октомври. Пълня си резервоарите, останалото в общия резервоар и така”.

Някои от собствениците се опитват също сами да се справят с проблема с водата. “Това лято на няколко места биха сонди в скалата, не знам колко успешно. Вземат им фирмите парите, не намират вода, но са копали 100 метра.

Иначе в селото и в махалите има търсене на къщи, купуват се, ползват се ограничено време в годината. По-скоро са инвестиция в днешно време. Къща, която доскоро можело да се купи за 10 000 лева, сега се продава за 30 000 лева, полуремонтирана. Строят се нови къщи от хора, които имат пари за влагане. Купуват се стари къщи, които се сриват и се правят нови постройки на тяхно място. Независимо от проблемите.

В крайна сметка се оказва, че новите заселници трябва да са хора със солидни финансови възможности. Подновяването на стара къща излиза почти като строителството на нова. Следва осигуряването на вода. Напрежението в електропреносната мрежа в крайните точки пада до 160 вата, далеч от изисквания минимум от 210. Затова и Вельо мисли да монтира соларни панели, за да е енергийно независим.

На пазара са и отдавна запуснати терени, и рушащи се къщи.

Обществен транспорт - в петък и в неделя. Иначе - легални и нелегални таксита. “Като трябва да ходиш до града, викаш някое от трите таксита или наемаш някой, който да те закара срещу определена такса”. Заради три деца от едно многочленно семейство идва училищен автобус. Само че той не може да вози други пътници, макар че преди време било позволено.

Медицинско обслужване - във Велико Търново. В Елена има само спешен център. За колко време може да стигне линейка до отдалечените села, питам кмета. Може би около половин час, пресмята Дилян Млъзев. Но, ако трябва да отиде оттам до другия край на общината...

Това е планина, обезлюдена откъм постоянни жители. През лятото градът набъбва, заедно с околните села. През зимата няма никой. Друг свят, други правила. В селото има един хоремаг с “най-необходимото” - хляб и бира, мрачно се шегува Вельо. Имало и планове откъм района на Твърдица да се направи ски зона, хубав проект, но така и си останал на хартия.

Държавата трябва да реши дали иска тези райони да се развиват и в тях да се заселват хора. Ако иска, трябва съответната подкрепа. Защото масово това са малки общини и като население, и като икономика. Иначе ще продължат да се създават конфликтни ситуации, ще се гледаме по телевизиите, ще си пишем писма. В крайна сметка нещата почти винаги опират до местната власт, защото ние сме най-близо до хората и сме призвани да решаваме техните проблеми, заключава Дилян Млъзев. “Парите никога не са достатъчни. Лошото е, когато потребностите са в десетки пъти по-големи от ресурса, с който разполагаме”.

 


[1] Повече за настоящите предложения на ИПИ за реална децентрализация можете да прочетете на специализирания сайт за фискална децентрализация dvenasto.bg