Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Новата енергийна стратегия („европейското измерение”)

Автор: ИПИ / 09.07.2010
Оцени тази статия:

Становище на ИПИ (продължение)

 

Както отбелязахме в първата част на нашето становище, липсата на последователно прилагане на оценката на ползи и разходи от проекти и политики в енергетиката води до премълчавания и противоречия в стратегията. Тук ще се спрем на тези противоречия и едностранчиви тълкувания, които са свързани със сигурността и европейската енергийна политика и законодателство.


Здрав смисъл и цели на стратегията

Изглежда няма спор, че енергията трябва да бъде достъпна, удобна и надеждна. Това е така, защото нищо не може да се произведе или потреби без енергия. Вероятно нещо такова казват учителите на юношите, когато започват съответните уроци по термодинамика и икономическа география.

Колкото и простичко да звучи, целта на енергийната стратегия трябва да е да се опишат начините, чрез които на територията на политическата юрисдикция на България (като част от тази на ЕС, засега[1]), енергията ще бъде достъпна, удобна и надеждна за период от време, по-дълъг от мандата на едно или няколко правителства.  

Говорейки за енергийна независимост и разнообразяване на доставките („диверсификация”), стратегията се опитва да направи именно това. В различен смисъл и контекст енергийната сигурност е спомената в проекта за стратегия около 55 пъти.[2]

Но преминаването на разсъжденията в стратегията от равнището на общите намерения и заклинания от рода на това, че въпросите за доставките на природен газ и атомната енергетика били въпроси за „националната сигурност” разкрива непоследователност и позволява да се желае много повече.

При представянето на стратегията на 18 юни 2010 министърът на икономиката определи енергийната сигурност като:

  • „Разнообразяване на енергийните доставки, изграждане на необходимата инфраструктура;
  • Укрепване на солидарността между държавите-членки и съгласуваност на отношенията на ЕС с трети страни;
  • Подобряване на запасите от течни горива и хармонизирани механизми за реагиране при кризи;
  • Спешни действия за енергоспестяване;
  • Подобрено използване на местните енергийни ресурси.”

 

Проектът за стратегия се опитва да разкрие съдържанието на тези пет направления. Ето за какво става въпрос.

 

Енергийната независимост от Русия[3]

Всъщност тук става въпрос за един от най-тежките и досега неразрешими проблеми пред българската енергетика - изключителната й зависимост от енергийни ресурси, доставяни само от една страна.

Проблеми като:

  • липсата на сигурност на доставките;
  • високи и нестабилни цени;
  • неясни и непрозрачни договори за доставка;
  • обвързване в едно на транзита на петрол, природен газ, ядрено гориво енергийни и по-специално, атомно-енергийни проекти като „Белене”;
  • неблагоприятна структура на енергоносителите и др.

са следствие от този основен проблем. За него се говори често през последните двадесетина години, но реално не се прави почти нищо и днес. 

Енергийната зависимост от Русия може да се определи като тотална.

От там идват практически 100% от доставките на нефт, 92% от доставките на природен газ, 100% от доставките на гориво за ядрената централа.

Като цяло, както правилно се посочва в проекта за стратегия, около 70% от всички енергийни ресурси в България идват от внос.

Ролята на Русия за снабдяването с енергийни ресурси на цяла Европа разбираемо е голяма и ще остане такава. Единици обаче са държавите от ЕС, зависими в такава степен от доставките на руски енергийни ресурси, както България. Посочената от министъра необходимост от „укрепване на солидарността между държавите-членки и съгласуваност на отношенията на ЕС с трети (чети – „Руската федерация” – ИПИ) страни” увисва във въздуха, особено в контекста на еуфоричното съгласие с всички позиции на руската страна при еднодневното посещение на г-н Виктор Зубков в София. Най-фрапантното развитие след това посещение е поредното възкресяване на проекта „Белене”. (Само този проект ще увеличи енергийната зависимост на България от Русия до 75-80%.)

През последните години се заговори за наложителна диверсификация на доставките на природен газ и проектът за стратегия продължава с плановете в тази насока.

Обективни възможности за такава диверсификация има, макар да не са безкрайно много. Реверсивни връзки с газовите системи на Румъния, Сърбия, Гърция и Турция могат да внесат значително по-голяма доза сигурност на доставките, а в перспектива и да предоставят възможност за нови доставчици на синьо гориво, различни от Русия.

В средносрочна перспектива страната може да се снабдява и с известни количества втечнен газ, като се договорят терминали за доставки в турски и гръцки пристанища, като по този начин се избегнат задръстванията през Босфора.[4]

Разбира се, доста по-радикална промяна в доставките на газ за България биха настъпили с построяването и функционирането на газопровода „Набуко”. Как и кога това ще стане от стратегията не става съвсем ясно.

Споменавайки този общоевропейски проект, навлизаме по-дълбоко в територията на енергийната геополитика. В съвременния свят всеки международен енергиен проект има геополитически аспекти и измерения. В тази област няма чисто икономически критерии, те винаги се преплитат с политически. Използването на енергийните ресурси като инструмент за политически натиск се наблюдава все по-често, става все по-явно и неприкрито. Проектът „Южен поток” също има по-скоро политически критерии, а не само икономически движещи сили.


В противоречие на енергийната независимост

Като начало проектът констатира, че нито едно от основните три предизвикателства не е намерило решение: страната е енергийно зависима, енергетиката не е „екологосъобразна” и все още харчи 89% повече енергийни ресурси от средното в ЕС за производството на единица брутен вътрешен продукт.

В този си вид обаче новата стратегия едва ли ще реши който и да е от тези проблеми.

Както вече споменахме, и в трите направления проблемът е общо взето един – няма опит да се отчетат ползите и разходите от предполагаемите политики.

Това води до разглеждане на отделните отрасли откъснато един от друг, от икономиката и от общия контекст. За пари почти не става дума, освен по повод активите на енергийния холдинг и намерението на ТЕЦ-овете да бъде вменено задължението да заплащат за емитираните от тях парникови газове. Тази мярка щяла да даде на бюджета 3,2 милиарда на година (след 2013 г.). С тях щели да се финансират нови технологии, възобновяеми източници и енергийна ефективност. Това е казано на стр. 61 от проекта, публикуван на страницата на МИЕТ в Интернет. Става дума за сума от около 9% от БВП на страната за 2010 г.

Излиза, че колкото повече ТЕЦ-овете замърсяват, толкова повече средства ще има за преодоляване на предизвикателствата пред опазването на околната среда и за енергийна ефективност. Замисълът не е много задълбочен. В България дълго време се опитваха да финансират опазването на околната среда от глоби за замърсяване. Нищо не се получи; страната е по-чиста от преди двадесет години, но поради фалита на замърсяващи производства, останали от времето на комунизма, и поради приватизацията и преструктурирането на икономиката. Между другото, не е лошо да се помни, че българската енергетика не е „национална гордост”, а продукт на сътрудничество със СССР, от което се очаквало, че страната ще преработва субсидирани ресурси, за да ги продава на международния пазар по нормални цени (като с печалбата финансира и международното комунистическо движение, и проекти на двете комунистически ръководства, изплащайки дълга на НРБ към СССР). Оттогава идва и зависимостта от Русия, поддържана и до днес, нарочно и по инерция.

Второ, не е ясно откъде ще дойдат тези пари. Държавните и полудържавните централи са най-замърсяващи. Ако те не бъдат затворени, произведената от тях електроенергия ще поскъпне и поради заплащането на емисии, и поради натиска за преоборудване на тези ТЕЦ-ове. Ако не могат да продават електроенергията си, те ще трябва все пак да бъдат затворени. Тогава източник на финансиране на предполаганите от проекта за стратегия мероприятия ще бъдат по-чистите и нови централи, построени от чуждестранни инвеститори в Марица Изток (след повече от тридесетгодишен период на липса на обновление). Това обяснява посочения вече в първата част на становището факт, че тези централи са единствените, споменати поименно в проекта и защо ще бъдат подложени на натиск, макар да съответстват на европейските стандарти за замърсяване, определени от Директива 2001/80 за големите ТЕЦ-ове.

Трето, няма отговор на въпроса дали тези 3 милиарда лева (или 31-32 милиарда за десетгодишния срок на действие на стратегията) ще бъдат достатъчни. Защото хем няма списък на енергийните дейности и проекти, за които се търси финансиране, хем големите проекти като „Белене” са премълчани. Ядрената енергетика е спомената като алтернатива на ТЕЦ-овете. Но тя не е просто алтернатива на ТЕЦ-овете, тя чрез този проект и увеличава енергийната зависимост на България от Русия, и е икономически неефективна.

Ето един пример.

Инвестицията за изграждане на новата и чиста ТЕЦ в Марица Изток Едно край гр. Гълъбово е на стойност около 1,3 милиарда евро. С нея ще се произвеждат 30% по-малко електроенергия, отколкото би давал един реактор в „Белене”, за същото количество години, но цената е около четири пъти по-ниска. Понеже такива проекти увеличават независимостта на българската енергетика, струват по-малко, строят се по-бързо и имат по-високо „европейско” съдържание при същите странични положителни ефекти, би било логично да се построи още една такава централа в Марица Изток.[5] Тогава не би имало нужда от „Белене”, дори и при максимална прогноза за търсенето на електроенергия. Но вече три правителства предпочитат тъкмо тази нова атомна централа, която хем ще увеличи зависимостта от Русия, хем ще създаде много допълнителни проблеми. Един от тези проблеми е политическото потискане на всички мести енергийни източници. Друг проблем е обвързването на големите ядрени реактори с енерго-разпределението на страната и ЕС (когато за това бъде изградена съответната инфраструктура). Строителството на изравняващи бъдещите реактори на „Белене” мощности, съдейки по опита от изграждането на ПАВЕЦ Чаира и други подобни проекти, ще изисква допълнителна инвестиция от около 1 милиард лева.

Но да се върнем към въпроса с търсените 3 милиарда лева за обновяване, иновации и чиста енергия. Няма начин да се знае дали определена сума пари стига за нещо, ако не знаеш какво е това нещо и каква е цената му.

Но могат да се правят аналогии. През октомври 2009 г. Ситигруп публикува прогноза какво ще струва до 2020 г. обновяването на топло-енергийните системи и опазването на околната среда на петте най-големи европейски икономики (Великобритания, Германия, Франция, Испания и Италия). Общата сума е 800 милиарда евро, но авторите на доклада предполагат, че по-скоро става дума за един трилион евро. За този период най-малки ще са разходите за опазване на околната среда от топлоенергетиката на Испания – 18 милиарда евро или по 1,8 милиарда на година.[6]

Авторите на проекто-стратегията всъщност предполагат, че нуждите на България ще са приблизително равни на тези на Испания (т.е. 1,6 милиарда евро на година). Никъде в документа не става дума за ефекта на тези пари върху инфлацията и паричната политика. Дори само половината от тези пари да бъдат събирани и заложени по различни проекти на година, сумата ще е равна на 15% от парите в обръщение.

Все пак защо България ще изразходва толкова средства, колкото Испания – няма логично обяснение. През 2009 икономиката на Испания е 1,17 трилиона евро (като стойност на номиналния БВП), а тази на България е 33-34 милиарда евро.

Освен ТЕЦ-ове на лигнитни въглища, местен ресурс са водните, вятърните, слънчевите централи и биомасата.

Както обяснихме по-горе, натоварването на лигнитните ТЕЦ-ове очевидно се разглежда като дойна крава за постигането на екологични цели. Вятърните и слънчевите централи са ограничени по друга линия. От една страна ограничение им се налага чрез регулирането на земеделската земя. Този неотдавнашен ход на парламента очевидно противоречи на алинея 3 и 5 на член 17 от Конституцията на България, които декларират неприкосновеността на частната собственост и пълнотата на разпореждането с нея.[7]

От друга страна, както стана дума, не се сключват договори за изкупуване на такава енергия, не се строят връзки към електро-преносната мрежа от вече изградените централи и издаването на лицензи и разрешителни е отложено за неопределено време. Водните централи, казва проекто-стратегията, се нуждаят от обновяване. По тези поводи също няма анализ на ползите и разходите и не са посочени начините на финансиране.


Към Русия с боязън, към ЕС - безкритично

ЕС фактически дели енергийните отрасли на политически коректни и политически некоректни.

Политически коректни са вятърните, слънчевите централи и биомасата. Но и те в България не се развиват или дори се спират. Стратегията някак пътьом споменава, че има проблем с финансирането на тези енергоизточници, но не посочва извора на проблема.

А той е много очевиден: т.нар. възобновяеми енергийни източници (ВЕИ) изискват нефт, въглища и природен газ за захранване за заместване на ВЕИ, за да се осигури надеждността на използването на тези източници. Т.е. възобновяемите източници изискват експлоатацията на невъзобновяеми такива.

Поставяйки политически и нереалистични цели в областта на ВЕИ, Европейската комисия се държи като орган на СИВ. С тази разлика че, с малки изключения, след края на 1960-те отговорните фактори на СИВ не са вярвали нито в комунизма, нито в централното планиране.

В днешни условия, авторите на проекта не подлагат на съмнение правилността на целите на енергийната политика на ЕС. В списъка на използваните източници няма нито един независим анализ и нито едни извор, който да сравнява разходите за постигане на тези цели с предполагаемите ползи.[8]

В стратегията се казва всъщност, че освен плащанията за парникови газове, основен източник на финансиране ще е една програма на ЕС на обща стойност 39 милиарда евро на година. Оставяйки настрана способността на български фирми и организации да финансират идеите си с пари на европейските данъкоплатци, нека някой отговори на въпроса дали тези пари ще са достатъчно изобщо. Такъв отговор в стратегията няма, но в пресата може да бъде намерена реалистична оценка. И тя е, че всъщност ще са необходими поне 90 милиарда евро.[9]

Както обикновено, българските правителства не подлагат на съмнение политиката и законодателството на ЕС, но или използват най-лошите примери за тяхното приложение, или още повече влошават моделите с побългаряване.

Проектът за енергийна стратегия не е изключение.

Посочената безкритичност спрямо целите на ЕС е съчетана с погрешна интерпретация на предстоящата за прилагане Директива 2009/72.

Тя предполага създаване на единен европейски пазар на електроенергия. Българското правителство – ако стратегията не бъде променена – ще се опита да използва Директива 2009/72 или за ограничаване на възможностите за развитие на подотрасли, използващи местни енергоизточници, или за намеса в ценообразуването, защитавайки „българските потребители”. Това начинание едва ли ще успее. Ако обаче се построят „Белене” и другите руски проекти, по същество руската енергетика на България ще стане част от енергетиката на ЕС.

 

Бележка за онези, които се интересуват

Остава да цитираме обявата на министерството на икономиката, енергетиката и туризма: „Коментари и становища … можете да представяте в срок до 23 юли 2010 г. на място, на официалния адрес на Министерство на икономиката, енергетиката и туризма (София, ул. Славянска №8), на факс 987 09 38, както и в електронен вид на  e-mail адрес: еo.strategy@mee.government.bg.  За становищата и въпросниците, изпратени на пощенския адрес на Министерство на икономиката, енергетиката и туризма, е валидна датата на входящия номер, издаван от деловодството на министерството.”

 


[1] Една енергийна стратегия би трябвало да има предвид и дългосрочни сценарии като например такива, когато страната не е член на ЕС, самият съюз престане да съществува в тази му форма или изобщо, левът или еврото не съществува или разменният курс между тях е различен. В по-конкретен план енергийната стратегия трябва да предвижда и ситуации, когато целите на т.нар. европейска енергийна политика няма да са същите, като тези, определени за следващите десет години.

[2] Ние ползваме варианта за обсъждане, публикуван и достъпен към днешна дата на страницата на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма. Вероятно има смисъл енергийната стратегия да се разгледа в контекста на представената пред възродения наскоро (след като спря да функционира преди четири години) Съвет за икономически растеж.

[3] В тази част от становището са използвани оценки на д-р Красимир Лаков.

[4] Стратегия не е много подробна по този въпрос, но министър Трайков заяви в събота (3 юли) пред радио Дарик, че една от идеите за финансирането на терминала за втечнен газ е използването на частни инвестиции, което е поначало добра идея, ако тя бъде допълнена и от приватизация на Булгаргаз и по възможност на собствеността на Газпром в мрежата за снабдяване с газ на дребно.

[5] Исторически за Марица Изток се мисли неправилно, вж. коментара на ИПИ по този повод от 2001 г.: Красен Станчев, Лъчезар Богданов. Как да се оценяват проектите за инвестиции в Марица Изток 1? 17 май 2001, Mediapool, тук.

[6] Вж.: Citigroup Global Markets, Pan European Utilities: The € 1,000,000,000,000 (trillion) Decade, Citigroup, 22 October 2009, p. 3-4.

[7] По този повод препоръчваме анализа на адвокат Валентин Брайков „Инжекция отрова в сърцето на собствеността”, публикуван в Дневник на 6 юли т.г. – виж тук.

[8] Около 200 анализа по темата, които доказват съмнителността на енергийните начинания на ЕС и други международни политики, могат да бъдат намерени тук ; Почти никой от авторите на тези анализи не е евро-скептик или „неверник” в полето на борбата с промените в климата.

[9] Вж.: Bjorn Lomborg, The EU's response to global warming is a costly mistake. Europe's 20/20/20 policy will cost billions of pounds, but yield only tiny results, Daily Telegraph, 2 July 2010, at: http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/eu/7867422/The-EUs-response-to-global-warming-is-a-costly-mistake.html .