Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Нобелова награда за некейнсианци*

Автор: Дейвид Хендерсън / 14.10.2011
Оцени тази статия:

В понеделник Комитетът за връчване на Нобеловите награди обяви победителите за 2011 в областта на икономиката: Томас Сарджънт от Ню Йоркския университет и Институцията Хувър към Станфордския университет, и Кристофър Симс от Принстънския университет. Наградата им беше връчена заради тяхното „емпирични изследвания върху причините и ефектите в макроикономиката”.

Шведските икономисти, обявили наградата, правилно подчертаха важността на разбирането на Сарджънт и Симс за важността на ролята, която играят очакванията на хората за вземането на икономически решения и за икономиката като цяло. Но това, което те пропуснаха да споменат,  е, че техният труд дава емпирични доказателства, че Кейнсианската икономическа школа – която вярва, че правителството може да възроди свиваща се икономика с правилната комбинация от фискални стимули (в общия случай – правителствени разходи) и парична политика - греши.

Сарджънт е един от най-ранните и най-важните икономисти, допринесли за революцията на т.нар. „рационални очаквания” в макроикономиката. Област, в която неговият сътрудник Робърт Лукас-младши спечели Нобелова награда през 1995. Един от ключовите ранни приноси на Сарджънт (заедно с икономиста от Университета на Минесота Нийл Уолъс) е идеята, че очакванията на  хората  за правителствената фискална и парична политика правят трудно влиянието върху икономиката по начина, по които правителствата биха желали.

Ако, например, хората свикнат с увеличаването на паричното предлагане от Федералния Резерв, когато безработицата се увеличава, тогава те ще очакват по-висока инфлация и ще настояват за по-големи заплати. Резултатът: По-ниското ниво на безработица, което Федералния Резерв се опитва да постигне с експанзионистичната монетарната политика, няма да бъде постигнато.

Това заключение е в контраст с кейнсианския модел, които доминира икономическата мисъл от края на 1930-те до началото на 1970-те. Кейнсианският модел изхожда от стабилен компромис между инфлацията и безработицата. През 1970 г. икономическите модели в САЩ, създадени на базата на кейнсианските разбирания, предсказват, че правителството може да намали безработицата до 4%, ако увеличи инфлацията до 4%. В статия от 1977 г., озаглавена „Дали кейнсианската икономика е задънена улица?” Сарджънт пише, че „наместо 4-4, в средата на 1970-те ние имаме 9-9, което е много малко вероятен резултат, ако иконометричните модели от 1969 бяха верни.”

В по-късните си трудове Сарджънт изследва очакванията от други гледни точки. Важен аспект, който разглежда, е как правителството може да сложи край на високото ниво на инфлацията. Сарджънт изследва четири страни с хиперинфлация през 1920-те – Германия, Австрия, Полша и Унгария. И четирите са използвали инфлацията, за да финансират високи дефицити. Всичките страни успели да се справят с хиперинфлацията, но за да се справят, трябвало да се ползват с доверие. Разбира се, те се отървали от старите си валути  и създали нови.  Но те също трябвало да повлияят върху очакванията на хората, като се ангажират със значително по-ниски дефицити. И четирите страни го сторили.

Въпреки че Нобеловият комитет не цитира неговия труд, посветен на осигуряването срещу безработицата, Сарджънт, заедно с шведския икономист Ларс Люнгквист, откриват, че високите дългосрочни обезщетения за безработица в Европа са накарали много безработни да останат в това положение с години, ерозирайки по такъв начин „човешкия им капитал”. Това ги прави по-трудно „назначими” в дългосрочна перспектива. Фактът, че американското правителство е удължило обезщетенията в много от щатите до 99 седмици „ме изпълва с ужас”, заявява Сарджънт в интервю през 2010 за Федералната резервна банка на Минеаполис.

Работата на Кристофър Симс също подкопава мащабните кейнсиански иконометрични модели. Неговата работа е по-техническа от тази на Сарджънт, но е също толкова важна. Както икономистът от университета Джордж Мейсън Тайлър Коуен писа в личния си блог „Маргинална революция”: „Мислете за Симс като за икономист, който намира традиционните кейнсиански модели за „недостатъчно добри” и който е работил, за да ги подобри. Той привнесе повече взискателност в емпиричната макроикономика и създаде икономическа школа в Университета на Минесота.”

Големият принос на Симс беше употребата на статистическия метод векторна авторегресия (ВАР), за да моделира макроикономиката и за да прави макроикономически  прогнози. Защо Симс избра този подход? Защото, както той написа в новаторска статия през 1980, макроикономическите модели се осланят на „невероятни” допускания. Той успя да избегне нагласянето на фактите, базирайки прогнозите на бъдещите променливи на техните минали стойности, миналите стойности на други променливи и това, което икономистите наричат външни шокове. Симс, разбира се, мисли отвъд чистата техника и неговото изследване  е винаги прецизно и необикновено. Така например през 1999 той предположи, че фискалните основи на Европейския съюз са „несигурни” и че фискална криза в една страна-членка „вероятно ще зарази и други страни”.

Сарджънт и Симс заслужават Нобеловата награда, защото покрай всичките си заслуги създадоха още една пробойна в „бронята” на кейнсианците.

 

*Статията е публикувана за първи път във вестник "Wall Street Jornal" в понеделник, 11  октомври, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук Преводът е на Иво Недялков – стажант в ИПИ.