Не били квоти, а компоти

Автор: Явор Алексиев / 24.08.2018
4 гласа, средно: 5.0 от 5

По всичко личи, че жегите през август са задълбочили жаждата на правителството за нови приходоизточници. Този път това става зад паравана на социалната солидарност под формата на предложение за глоби за фирмите при отказ от наемане на хора с увреждания.

Конкретно става дума за задължение за наемане на поне един служител с увреждания във фирмите с 20-49 служители, поне двама в тези с 50-99 служители и за 4% от средния списъчен състав при фирмите със 100 и повече служители. Месечната санкция при неизпълнение е 30% от минималното заплащане за страната. При сегашната стойност на минималната заплата глобата е равностойна на 153 лв. за всяко незаето от човек с увреждания място или 1836 лв. годишно. Живот и здраве тази сума ще набъбне до 168 лв. месечно и 2016 лв. годишно като вдигнем минималната заплата от 1 януари догодина – потенциалната „премиера” на тази фискална иновация. Парите ще отиват в нов фонд, който ще има изцяло излъчен от администрацията председател и управителен съвет. Възражението на Българската стопанска камара (БСК), че в неговото управление няма да присъстват представители на работодателите, които всъщност ще го захранват, е напълно основателно.

Докато с трепет очакваме мотивите и оценката на въздействието на законопроекта (която е крайно любопитно на какви данни ще се базира, след като все още няма регистър на хората с увреждания, камо ли редовни наблюдения за икономическата им активност), коментарът на идеята ще трябва да остане подчертано теоретичен.

Веднага възниква въпросът какво правим с фирмите с 20 и повече служители, които в момента нямат служители с увреждания и по една или друга причина не могат или не искат да наемат допълнително кадри? Вариантите са съкращаване на текущи служители (с цел освобождаване на работно място, което да бъде заето от човек с увреждане) или просто плащане на месечни глоби. Третата (и очевидно най-безболезнена) опция е търсене на хора за освидетелстване сред вече наетите от фирмата лица. Действително, при текущата уредба на сдобиването с ТЕЛК решение, няма да е изненада ако вместо повишаване на броя на наетите хора с увреждания, законопроектът просто доведе до повишаване на броя им по принцип – последното нещо, от което тази изтерзана система има нужда. А какво правим с фирми в по-малки населени места, в които по една или друга причина няма достатъчно лица в работоспособна възраст с увреждания, които все пак да могат да се включат по един или друг начин в работния процес? Фиктивното наемане на местни баби и дядовци, които да си седят вкъщи и да връщат парите, е добър вариант. При сегашната нормативна защита, с която се ползват лицата с увреждания на пазара на труда[1], вероятността работодателите да потърсят начин за заобикаляне на изискването е изключително висока.

Дори при добро желание от страна на работодателите, основополагащи фактори като квалификацията на хората с увреждания и достъпността на градската среда са извън техния контрол. Адаптацията на работното място също е нещо скъпо, а понякога и почти невъзможно. Единствената държавна програма за целта[2] е администрирана от Агенцията на хората с увреждания (АХУ), като по нея за 2016 г. са изхарчени 255 хил. лв., срещу които са създадени условия за труд на... 45 души. Бенефициентите са общински и областни администрации, регионални библиотеки, БАН и други публични институции. Частните фирми са 2.  

Трудовото устрояване на хора с увреждания ще е изключително предизвикателство за редица фирми в селското стопанство, преработващата и добивната промишленост и строителството. При положение, че значителна част от хората с увреждания са нискоквалифицирани, а нискоквалифицираният труд в редица сектори изисква ако не друго, то поне добро физическо състояние, много работодатели може и да нямат избор и ще плащат глоби.

Емпиричните изследвания[3] на ефекта от въвеждането на подобни квоти (а и на често вървящите с тях фондове), показват, че положителният ефект върху заетостта на хората с увреждания е минимален. Вместо това се случва друго – работодателите интернализират санкциите като нов тип трудов разход, който лесно може да бъде поет чрез забавяне на ръста на увеличение на заплатите на съществуващите работници. Веднъж приет обаче, квотният принцип е труден за отмяна, поради което някои европейски страни търсят алтернативни на глобите решения. Във Франция, например, фирмите могат да закупуват стоки и услуги на цената на дължимата глоба от избран от тях доставчик, който всъщност наема хора с увреждания. Подобно решение със сигурност е по-елегантно от глобите, макар също да страда от недостатъци – при него пък едни фирми административно се поставят в привилигирована позиция спрямо други, което нарушава честната конкуренция. В Австрия пък наемането на млад човек с увреждания се брои като наемането на двама. Пак има глоби, но при съблюдаване на квотата парите отиват в обратната посока – от фонда към работодателя им.  

Дори ако приемем, че възприемането на квотите ще доведе до повече наети хора с увреждания, последното по никакъв начин няма да подкрепи тяхното социално включване. „Спуснатите” по закон служители с увреждания ще бъдат разглеждани и от своите работодатели, и от своите колеги като парашутисти – позиция, от която устойчивата кариера ще е предизвикателство. Това е една от основните причини Великобритания да се откаже от квотната си система през 1995 г. А като сме започнали с квотите, защо не въведем и санкции за ненаемането на младежи, хора в предпенсионна възраст, ниско квалифицирани, социално слаби? Къде теглим границата между отделните уязвими групи на пазара на труда при положение, че социалноикономическите им характеристики са общо взето еднакви? И трябва ли това да става обект на трудовоправни отношения или просто пак бъркаме социалната политика с политиката на пазара на труда, защото е по-лесно да прехвърлим топката на частния сектор?

 


[1] Лицата с увреждания имат право на по-продължителен годишен отпуск, забрана за полагане на извънреден или нощен труд без изричното им съгласие, могат да бъдат съкратени само след съгласие от трудовата инспекция и ТЕЛК, и др.

[2] Тъй като докладът на АХУ за 2017 г. още не е достъпен, засега е известен само броят на трудоустроените през 2017 г., а именно 63 души, но не и извършените разходи за целта.

[3] Виж например Innesti, A. et. al., Disability Quotas: Past or Future Policy?, и Fuchs, M., Quota Systems for Disabled Persons: Parameters, Aspects, Effectiveness