Насърчаване на алтернативно земеделие с обществени пари

Word Format (Word Format)

През седмицата стана ясно, че правителството ще отпусне 100 милиона лева за насърчаване на алтернативното земеделие и развитие на инфраструктурата в Родопите.

С половината средства ще се стимулира отглеждането на орехи, лешник, бадем, сливи, ябълки, череши, вишни и други овощни култури, билки и етеричномаслени култури – лавандула, градински чай, мащерка, планинска чубрица, бял риган, мента, както и ръж, лен и фуражи и е планирано да бъдат засети над 20 хил. дка овощни насаждения, над 9,5 хил.дка с билки, около 6 хил.дка с лен и 30 хил.дка с ръж.

Има идея за учредяване на 160 ферми – кравеферми за мляко и за месо, ферми за биволско мляко, ферми за овце, кози и зайци и създаване на пунктове за изкупуване на земеделска продукция, цехове за сушене, обработка и пакетиране на билки и учредяване на фирми за преработка на плодове. Ще се подпомага и екологичният туризъм.

Останалата част от средствата ще бъдат насочени към подобряване на ВиК мрежата и пътищата в населените места от региона. Като източник на финансирането се посочва държавен фонд „Земеделие“, националният фонд за опазване на околната среда, САПАРД и евентуално други международни програми.

Ентусиазмът по повод тези идеи, вероятно ще бъде охладен от следните няколко подробности.

1. Използването на правителствени фондове за подобряване на водоснабдителната и канализационната мрежа не е най-разумното решение, защото необходимите средства могат да се осигурят и по децентрализиран начин – от самите ВиК дружества и чрез концесиониране. Освен това всеки разход на бюджета означава пропусната възможност за намаляване на данъчното облагане и насърчаване на икономическото развитие, навсякъде, а не само в избирателните райони на определени партии.

Получава се така, че правителствените разходи за ВиК водят до наличие на ВиК мрежа и до по-ниско благосъстояние, а децентрализираното осигуряване на средствата води до наличие на ВиК мрежа и по-високо благосъстояние заради по-ниските данъци.

2. Общият поглед върху намеренията на правителството и поставените цели за видове култури, брой ферми, площи от различни видове растения показва, че на земеделието продължава да се гледа като на отрасъл, който трябва да произвежда някакви количества от някакви продукти, без да се имат предвид цените и търсенето на пазара. Това, че някой ще произвежда повече лавандула още не означава, че някой друг ще иска да я купи. Захвърлянето на много идеи в един кюп означава, че никой не е мислил за реализацията на бъдещето производство. Всъщност фермерите са бизнесмени и като останалите предприемачи се конкурират, за да предлагат стоки на потребителите. При този процес ценовият механизъм предава информация за стоките, които са желани от потребителите и бизнесмените, и ресурсите се преместват според тези желания при най-ефективните производители. В този смисъл да се залага от сега програма за дългосрочно развитие на определени култури и животни е поставяне на каруцата пред коня – първо се решава какво ще се произвежда, а после ще се търсят потребители за произведеното, което означава, че може да се произвежда твърде много и цените да спаднат до ниски нива, които да разорят фермерите.

3. Правителствените чиновници не получават икономическите ползи от техните решения и затова нямат стимули да правят задълбочени проучвания на бъдещото развитие на пазарите, което при това на централизирано ниво е невъзможно. Бюрократите са изложени на натиска на заинтересувани групи и понеже не понасят негативните резултати от евентуални погрешни решения, те нямат стимул да устоят на този натиск. В крайна сметка с голяма сигурност може да се твърди, че всички програми за развитие, субсидиране, подпомагане и т.н. имат за цел облагодетелстване на конкретни заинтересувани групи, а не публично обявените цели за икономическо развитие и повишаване на благосъстоянието. В този смисъл бюджетни средства са похарчени неефективно без да подпомагат предварително обявените бенефициенти. Всъщност те също страдат, защото са данъкоплатци като всички останали и част от тези средства са платени от тях.

4. Понякога се казва, че земеделието е отрасъл, който не може да се развие без държавни помощи. Примерът на Нова Зеландия обаче показва точно обратното – през 1984 г. лявото правителство предприема драматичната стъпка да премахне всички земеделски субсидии изцяло и наведнъж. Резултатът е 40% увеличение на производството, измерено в постоянни долари, от средата на 80-те години досега. Делът на земеделието в БВП нараства от 14% на 17% днес, а производителността нараства средно с 6% годишно, сравнено с 1% преди отмяната на субсидиите. Фермерите диверсифицират продукцията си и намаляват разходите в отговор на пазарните сигнали. Новозеландските производители успешно се конкурират на световните пазари със субсидираната земеделска продукция от другите страни и Федерацията на фермерите в Нова Зеландия вярва, че опитът на страната „напълно развенчава мита, че земеделието не може да просперира без правителствени субсидии“.(за повече виж „Save the Farms – End the Subsidies“).

5. Ако се върнем отново на местна почва, не е излишно да напомним, че така предвидените средства са около с 1/5 повече от парите, които отиват за т.нар. „полупланински райони“ средно за периода 1986-1990. Тогава целта на тези разходи беше да се купи доверието в социализма.

За да не изглеждат нещата твърде песимистично, тази седмица земеделският министър съобщи, че проектът за нов закон за тютюна и тютюневите изделия предвижда експортната такса за износ на тютюн да отпадне. Премахването на таксата е логично, тъй като тя представлява данък върху производителите на тютюн и субсидия за Булгартабак, т.е. взема се доход от едни (бедни) хора и се предоставя на държавен монополист. По този начин Булгартабак не е изложен на конкуренция при изкупуване на тютюна и няма стимули да стане по-ефективен.

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.