Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Нашата акредитация на висшето образование

Автор: Методи В. Методиев / 09.01.2007
Оцени тази статия:

Напоследък ставаме свидетели на разнообразни по вид и степен опити за реформи във висшето образование. Те се състоят от различни по обхват и насоченост акции от страна на държавните органи, насочени към “образователни реформи”. Последното публично раздухване на такива акции бяха резултатите от едногодишната работа на Националната агенция за оценяване и акредитация. Ако не броим някои изключения, след едногодишната работа на чиновниците и академичните експерти на агенцията излиза, че всички държавни университети предлагат качествено образование и заслужават да продължат да приемат и да обучават студенти. Логично, причината за отличните оценки на университетите би трябвало да се крие в предлаганото възможно най-високо качество на образованието. Това меко казано ни звучи абсурдно, имайки предвид нагледното състояние на висшето образование. От това заключение също така можем да си зададем десетки въпроси, като: на каква /субективна/ база се прави това оценяване? Какви са критериите за оценяване? Включени ли са в процеса на оценяване представители на работодателите и ако не са - защо? Потърсено ли е сътрудничество с международно признати не правителствени организации по оценяване и развитие на образованието? Именно по изследвания на такива организации като TIMSS(1) на Boston College и PISA(2) на OEСD, работещи в областта на средното и висшето образование, качеството на българското образование бележи низходяща тенденция. И не на последно място изобщо защо трябва да се харчи така “ценният” държавен бюрократичен ресурс за поддържането и управлението на такава агенция, която не считаме, че оправдава изразходените средства, на нас данъкоплатците? Но това е тема на друг коментар, за който ще си оставим отворена вратичка.

Връщайки се на темата за проблемите в българското образование, става очевидно, че мерките, предприемани от различни видове министерства, са хаотични, неефективни и, което е най-лошото, не решаващи в дълбочина проблемите. За тях може да се пише и говори много. Но ние бихме искали за пореден път да представим на вниманието на властимащите оптималното според нас решение на проблема с висшето образование. В следващите редове ще посочим основните параметри на една идея за реформация на образователния процес на носителя на нобелова награда по икономика професор Милтън Фридман(3) , датираща от 1955г. Става дума за небезизвестната ни “ваучерна система”. Абсолютно целенасочено използвам думата небезизвестна, защото ние отдавна апелираме към постепенното въвеждане на тази система, базирайки се на доказаната и ефективност и ефикасност.

В подкрепа на ваучерната система

Тази система може да бъде организирана и изпълнена под различни по вид и обхват начини - финансирана от данъци /tax-funded/, частно финансирана /private funding/, смесено - между двата вида и др. Ваучерната система позволява по-ефективно използване на публичните разходи, защото при нея парите следват ученика. Чрез нея се разгръща конкуренцията между частни и публични училища, което позволява да се повиши качеството, да се предлагат различни образователни пакети, които са най-подходящи за нуждите на учащите се. В съвременния глобализиран и динамично развиващ се свят фундаментът на съвременните конкурентни предимства са знанието и технологиите. Именно за това осигуряването на гъвкава образователна система е повече от необходимо. Ваучерната система е изградена изцяло на пазарните принципи на свободната конкуренция. Всяко училище и университет ще има стимули да се бори за съществуването си и само най-подготвените, най-конкурентните и с най-добре балансирани програми ще устоят на надпреварата. Да не забравяме, че образованието е инвестиция, като всяка друга. Всеки инвеститор търси максималното съотношение между доходност и риск. Доходността, тя е бъдеща и се измерва в последващата реализация на учащите се, а основният риск в нашия случай идва от едно място – всемогъщата прегръдка на държавата. С монопола си по отношение на финансирането и регулирането държавата само спомага сектора на образованието да губи конкурентни предимства, да губи ефективност, да губи стимули за развитие, което неминуемо ще го доведе до сигурен колапс.

Основни аспекти на ваучерната система:

  1. Предлага се избор за родителите или учащите се. Така системата служи на потребителите, вместо на получателите на държавни субсидии, които имат по-малко стимули да изразходват парите максимално ефективно.

  2. Изборът, пред който са изправени потребителите на образователни услуги, насърчава тяхната лична ангажираност в този процес. Вместо да разчитат, че държавата ще осигури всичко необходимо за децата им или за самите тях, хората поемат отговорност и инициатива сами да решават съдбата си.

  3. Ваучерната система създава конкуренция, която от своя страна е двигателят на по-ефективни услуги, иновации, гъвкавост.

  4. Ваучерната система предлага по-лесен достъп на по-бедните семейства до частните училища. Това е така, защото частните училища също участват във ваучерната система. Редица анализи потвърждават, че както в САЩ, така и в Европа, частните училища и университети са по-ефективни от публичните както в разходите, така и в качеството, измерено чрез постиженията на учениците.

Страните, в които ваучерната система е вече въведена и работи успешно, са Великобритания, Холандия, Полша, Нова Зеландия, Канада, Чили, САЩ (където съществува публично финансирана ваучерна система и частна ваучерна система).

Заключение

Съществува консенсус по следния въпрос - образованието е важно и необходимо за развитие на обществените отношения, защото позволява повишаване на благосъстоянието. Значи ли това, че трябва да се предлага от държавата? Отговорът е – не. Образованието е услуга, която може да се предлага и регулира ефективно от свободния, конкурентен пазар. Не само, че по този начин ще се оптимизират разходите, но и качеството на услугата ще бъде по-добро, а от друга страна – полученото образование ще съответства на изискванията на пазара и на работодателите.

Реформите в образованието няма да станат по пътя на правене на някакви измислени оценки разграничаващи “качествените от некачествените университети” или чрез от пускане на повече средства и захранване на неефективната система. Учебните заведения трябва да се приватизират, да се въведе по-голяма автономност и конкуренция в образователната система чрез ваучерите. Само тогава и учителите, и учениците, и работодателите ще са доволни.

Бих си позволил да завърша с думите на Дерек Бок, бивш президент на университета Харвард, от книгата му “Universities in the Marketplace”:

“Университетите споделят една отличителна черта с комарджиите и кралските особи - те никога нямат достатъчно пари да задоволят желанията си”.

 

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

(1) International Study Center, Lynch School of Education, Boston College http://timss.bc.edu/

(2) Program for International Student Assessment, OECD , http://www.pisa.oecd.org,

(3) Милтън Фридман е носител на Нобелова награда по икономика за 1976г.

За повече информация по темата http://www.friedmanfoundation.org