На 30 внасяй в доходен портфейл, на 55 – в сигурен*

Дебатът за пенсионната реформа е на дневен ред. Работни и консултативни групи, кръгли маси, изказвания по медиите – всичката тази активност през последните дни дава сигнал, че нещо предстои. Министърът на труда Тотю Младенов, обяви, че се разработват варианти за промяна на пенсионния модел и че дискусиите предстоят.

Какво да очакваме?

Винаги, когато говорим за промяна на пенсионния модел, ние се изправяме пред две алтернативи.

От една страна, е солидарният модел – система, при която работещите внасят осигуровки и с тях се изплащат пенсиите на пенсионерите. При тази система няма спестявания.

Може и да звучи политически некоректно, но това е система, при която младите (работоспособните) плащат пенсиите на старите, а после, като станат и те стари, разчитат на следващото поколение.

Ако това звучи „некоректно“, то не е заради моя изказ, а защото е вкоренено в самата система.

От другата страна са личните пенсионни сметки – система, при която всеки работещ заделя част от дохода си в лична сметка (в избран пенсионен фонд) и като остарее, получава пенсия от сметката си. Това е система, при която няма „солидарност“, а спестявания.

Всъщност, току-що описах българския пенсионен модел. Солидарният модел се нарича първи стълб, а личните сметки са втори (задължителни) и трети (доброволни) стълб.

Или ще вървим към запазване на солидарния модел, или ще вървим към лични пенсионни сметки! Друг избор пред нас няма.

Историята на солидарния модел е добре позната – ниски пенсии, никакъв избор, силен обществен конфликт и висока зависимост. Отгоре на всичкото моделът не може да се финансира сам (осигурителните вноски не покриват разходите за пенсии) и се налагат постоянни трансфери от държавата, тоест от данъците ни.

Малко хора вярват, че бъдещето е в този тип пенсионен модел.

Личните пенсионни сметки пък са твърде млади и… все още малки. Във вида, в който са в момента, те не могат да гарантират старините. Ниската вноска няма как да доведе до натрупвания, които да осигурят висока пенсия в бъдеще – това се признава и от пенсионните фондове. Факт е, че всеки може да спестява и доброволно, но липсата на достатъчно знание, както и голямата вноска в държавния пенсионен фонд, води до масово нежелание за подобно нещо.

Оттук тръгват повечето предложения за промени на пенсионния модел:

1. По-голяма роля на частните пенсионни фондове – това може да означава само по-висока частна вноска, която да позволи натрупването на достатъчно средства и съответно получаването на достойна пенсия. По-високата частна вноска не би следвало да означава и по-висока осигурителна тежест, а по-скоро трябва да се случи за сметка на вноските в държавния фонд.

Тази идея до голяма степен се подкрепя, но се подхожда доста плахо към осъществяването й. Можем да очакваме плавен преход – постепенно намаляване на държавните вноски и увеличаване на частните.

2. По-голяма свобода на частните пенсионни фондове – това означава възможността да се управляват портфейли с различно ниво на риск. Така хората ще имат възможност за избор – в крайна сметка някои могат да са склонни да поемат повече риск (примерно работещ, който ще се пенсионира след 30 г.), а други ще предпочетат сигурността (примерно работещ, който ще се пенсионира след 5 г). Тук като че ли има консенсус и по-скоро можем да очакваме промяна в тази посока.

3. Парите в частните пенсионни фондове, че дори и средствата от Сребърния фонд, да бъдат инвестирани в българската икономика, както за да се „задвижи“ икономиката, така и да се постигне по-голяма доходност. Това е вариант, който напоследък силно се пропагандира, но може да се окаже опасен.

Икономически аргументи има много (и в двете посоки), но нека не забравяме в каква държава живеем. Държава, в която най-общо казано има силни зависимости – произтичащи от соцминалото и/или от организираната престъпност – и в която няма справедливост (съдебната система работи зле).

Представете си как подобна държава започва примерно да строи една магистрала – половината финансирана от държавата, а другата половина – от пенсионните фондове и Сребърния фонд.

На практика цялата магистрала се финансира с парите на другите хора, никой не поема риск (освен тези „другите хора“) – дори инвестицията на пенсионните фондове е изцяло гарантирана от държавата. Ето, именно тази прегръдка на държавата и на частния бизнес (но опериращ с пенсионните вноски на хората, а не със собствени пари) мен лично ме плаши. Дали ще има размяна на любезности и услуги?!

Дали ще има… магистрала?!

Тук има прекалено много влияние и интереси.

Това са нещата, които се очаква да бъдат предложени и дискутирани в началото на следващата година. Те са обвързани с постепенното изоставяне на солидарния модел и по-голямата роля на личните пенсионни сметки.

* Статията е публикувана за първи път във в-к „24 часа“ на 23 декември 2009 година.