Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Митът за правителствените разходи и създаването на работни места*

Автор: Ричард Ран ** / 22.12.2011
Оцени тази статия:

Дали по-високите правителствени разходи увеличават или намаляват работните места?

Общоприето схващане е, че работните места се увеличават и някои лявоориентирани икономисти като Пол Кругман от „New York Times” често са привиквани публично от безразсъдни политици и от работещите в новинарските медии да защитават идеята, че се нуждаем от повече правителствени разходи, за да създадем работни места. Ако това беше истина, би трябвало да го видим в историческите факти, затова нека да погледнем към числата.

Правителствените разходи се повишават всяка година, но това, което е важно, е дали се увеличават или намаляват като процент от брутния вътрешен продукт (БВП) и как това е свързано с процента на наетите лица в трудоспособна възраст. Както може да се види на приложената таблица, има обратна връзка между увеличаването на големината на правителството и създаването на работни места. Тези емпиричен данни, заедно с още много други факти, са противоположни на аргументите на онези, които призовават за повече държавни разходи с цел увеличаване на трудовата заетост. Някои от призоваващите за повече правителствени харчове като икономистът Марк Занди от Мерил Линч използват неокейнсиански модели, за да докажат твърденията си – удобно игнорирайки факта, че подобни модели почти винаги са били грешни.

Това, което също е постоянно игнорирано от неокейнсианците, е нарастващият разход за правителството при изземването на данъци, за да получи всеки следващ долар. Оценяването на разходите за изземване обикновено варират от 1,4$ до над 2,5$ загубена продукция за всеки долар, който правителството получава. В допълнение, съществува изчерпателна литература, показваща как определени правителствени програми имат малка или отрицателна полза, в резултат на което всъщност унищожават богатство и работни места. Следователно реалното бреме от допълнителните данъчно облагане и харчене е изчислено на между 3$ и 4$.

Ако допълнителното държавно харчене можеше да създаде повече работни места, би било редно да се очаква, че в дългосрочен план социалистическите или полу-социалистически икономически режими ще имат пълна заетост, а развитите икономики, функциониращи в условията на по-малък правителствен сектор, ще имат по-висока безработица. Отново емпиричните данни показват обратното. Швеция и Канада са примери за държави, които преди 15 години намалиха държавните разходи като процент от БВП и преживяха икономически ръст и висока трудова заетост.

Границите на времевия период в таблицата бяха определени от броя години, в които правителството е било относително по-голямо или по-малко. Втората световна война и Корейската война са изключени заради наложителния скок в държавните разходи като процент от БВП. Дори в този военен период не настъпи почти никаква промяна в дела на цивилната заетост от БВП. Войната във Виетнам повлия малко върху големината на правителството. Голямото увеличаване в правителствените харчове започна по време на администрацията на Никсън след края на войната, когато голяма част от програмите на неговите предшественици за „Велико общество” започнаха да дават ефект, в комплект с увеличаването на правителствените програми, които Никсън въведе. Добре известни са думите му: „Сега всички сме кейнсианци”.

Между 1929 г. и 1939 г. по време на управлението на Хувър и Рузвелт разходите на правителството се увеличиха почти три пъти. За същия период броят на работещите американци намаля, въпреки нарастващото население. Процентното увеличение на държавните разходи за периода 1983 г. – 2000 г. (от президентството на Роналд Рейган до Бил Клинтън) беше по-малко от ръста на БВП и създаването на работни места се увеличи стремглаво.

Предполагам, че не съществуват достатъчно факти, които да убедят господин Кругман и президента Обама, че правят точно обратното на това, което трябва. През годините съм имал късмета да се запозная с достатъчно икономисти нобелови лауреати и открих, че са съвестни учени, непозволяващи политическите им възгледи да надделеят над разбирането им за “правилното” в икономиката.

Господин Кругман е изключение. Той често подлага на съмнение добрата работа на колегите си. Обвиненията му миналата седмица към Австрийската школа са конкретен пример. Австрийците като Ф.А. Хайек обясниха, че правителствата обезценяват валутите (когато тези не са вързани към златото или някоя друга стока), чрез печатането на прекалено много пари за да покрият прекомерните си разходите, което в крайна сметка води до инфлация. Господин Кругман признава, че е имало прекомерно увеличаване на паричното предлагане и попита “Къде тогава е инфлацията?”. Първо, той значително подценява сегашното нивото на инфлация (3,4% на годишна база) и след това игнорира факта, че промените в скоростта на обръщението на парите (пътите, в които доларът преминава през различни ръце за една година) също са определящи за нивото на инфлация. Бизнесът и гражданите сега трупат спестявания заради несигурността в данъчната и регулаторната политика, следователно скоростта на обръщение е ниска, дори и паричното предлагане да расте.

Федералният резерв и Европейската централна банка печатат пари, за да спасят задлъжнелите държави. Или ще трябва да спрат и да унищожат голяма част от парите, които създадоха, или ще настъпи още по-голяма инфлация, когато скоростта на обръщение се върне в нормалните си граници. Обзалагам се, че в даден момент инфлацията отново ще експлоадира и също така се обзалагам, че господин Кругман и други негови колеги няма да признаят тогава, че грешат за нея, но ще трябва да признаят разрушителните ефекти на увеличените правителствени разходи. Някои винаги ще останат слепи за очевидното.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 19 декември, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Боряна Даскалова – стажант в ИПИ.  

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.