Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Международната година на картофа – повод за субсидии?

Автор: Любен Иванов* / 24.10.2008
Оцени тази статия:
 

Накратко историята е следната:

  • 2008 е Международната година на картофа, обявена от ООН
  • ЕС дава субсидии за отглеждане на картофи
  • Българските производители считат, че е нерентабилно да се произвеждат картофи
  • У нас няма инсталации за производство на скорбяла, спирт или нишесте от картофи
  • Земеделското министерство обаче е решено да раздава субсидии и затова
  • Насърчава производителите да произвеждат, и отгоре на това
  • Насърчава създаването на инсталации за производство на продукти от картофи.

А сега по-конкретно

Във връзка с обявената от Организацията на обединените нации (ООН) 2008 за "Международна година на картофа" се провежда Национална кампания „Картофите - традиции и бъдеще" под патронажа на министъра на земеделието и храните Валери Цветанов. Зам.-министърът на земеделието Светла Бъчварова използва честването, за да посъветва фермерите, които считат отглеждането на картофи за нерентабилно, поради ниските изкупни цени, да кандидатстват за финансиране по Програма „Развитие на селските райони" (РСР).

Според данни на министерството спадът в производството на картофи през 2007 г. спрямо предходната 2006 г. е 23%. Очевидно българската държава държи българските фермери да отглеждат картофи въпреки икономическите стимули за обратното и (което е разбираемо) да оползотвори максимално голяма част от фондовете по наличните европейски програми.

Тук имаме типична ситуация, при която държавата чрез парични субсидии и програми за финансиране изкривява пазарни сигнали и обърква стопанските субекти.

Причината едно производство да е нерентабилно е или

(1) че цената на произвежданата продукция е прекалено ниска (което може да се дължи на евтин внос или на факта, че потребителите не оценяват достатъчно високо съответния продукт),

(2) или разходите да са прекалено високи (ресурсите, заети в съответното производство, биха могли да имат високостойностно алтернативно приложение или пък производственият процес е неефективен).

И в двата случая нерентабилността означава, че обществените ресурси се използват неоптимално и могат да бъдат насочени в други сектори на икономиката. Предприемачите, заети в съответния сектор, ще свият производството и/или част от тях ще го напуснат, при което намаленото предлагане ще повиши пазарната цена на продукта до достигането на подходящата за съответния сектор норма на печалба. Чрез този механизъм печалбата се явява сигнал насочващ обществените ресурси. Когато държавата обаче субсидира съответния нерентабилен сектор, изчезва пазарният стимул на заетите в сектора предприемачи да насочат дейността си другаде, тъй като потенциалните загуби се покриват от държавата и нормата на печалба се доближава изкуствено до нормалната норма на печалба, която би преобладавала в съответния сектор.

Една от причините общественото мнение да е ласкаво към държавните субсидии е фактът, че видимо и потребителите, и производителите печелят от тях (купувачите купуват повече от продукта и на по-ниска цена, а производителите ползват преференциални условия при получаването на кредити, държавни гаранции по тях, реклама със средства от държавния бюджет и др). Не бива да се забравя, както още френският икономист Фредерик Бастиа посочва в знаменитото си есе „За видимото и невидимото" (1850г), че има и аспект на субсидирането, който не е толкова видим - при нежелание на държавата да намали някое друго перо от разходите си (а държавата, бидейки огромна бюрократична машина, трудно намалява дела си в икономиката или разходите по вече стартирали програми), парите за субсидиите се събират от държавата чрез допълнително облагане на всички данъкоплатци (което при равни други условия намалява покупателната способност на потребителите и/или разполагаемите ресурси на фирмите в пазарнопечелившите отрасли). Тоест субсидиите сами по себе си трансферират ресурси от пазарно печеливши към пазарно непечеливши отрасли.

Но нека да се върнем към случая на България и българските картофопроизводители - имаме един отрасъл, където производителите намаляват продукцията си, защото считат производството за нерентабилно, а държавата трябва да оползотвори фондовете по едни европейски програми, които иначе "се губят". На пръв поглед тук имаме трансфер на ресурси от ЕС към България, което (от българска гледна точка) би трябвало да е много хубаво. Само че тези ресурси се трансферират... под условие да бъдат вложени за поддържането на сектори, които иначе биха се свили и освободили човешки ресурс към други отрасли. Тоест, получаваме пари, които възпрепятстват пазарния механизъм при разпределянето на ресурсите на страната с цел оптималното им използване и намаляват гъвкавостта на икономиката. Доказано е, че субсидиите не водят до икономически растеж.

Българските фермери често се оплакват в медиите от нелоялната конкуренция на субсидирани селскостопански продукти от други страни-членки на ЕС. Само по себе си това не е е проблем - ако европейският данъкоплатец иска да плаща за това българският потребител да ползва евтини селскостопански продукти, още по-добре. По този начин дори и при спрени европейски фондове ще имаме трансфер на благосъстояние от останалите страни членки към България. Логиката на ЕС, разбира се, е друга - след като от десетилетия прилагат субсидиране на селското стопанство и е ясно, че въпреки многото критики и опитите за намаляване на субсидиите тази практика не може да бъде премахната (прекалено силни са лобитата на зависимите и облагодетелствани от субсидиите съсловия, прекалено устойчива е създадената за управляване на фондовете бюрокрация срещу опити за свиване на обема на програмите и броя и правомощията на занимаващите се с администрацията им бюрократи) то "логично" и "справедливо" би било съществуващите програми да се пренесат и в новоприетите членки (тоест да се създаде още повече бюрокрация и повече възможности за намеса на държавата в стопанския живот).

Нещо повече - според Министерството на земеделието и храните по мярка 123 „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти", чиято цел е „подобряване на икономическото състояние на предприятията от хранително-вкусовата и горската промишлености", стопаните биха могли да намерят алтернативно предназначение на картофите като суровина за производство на скорбяла, спирт или нишесте. В момента, в страната няма заводи за производство на скорбяла, нишесте или спирт от картофи, но българските фермери имат възможност да ги отглеждат като суровина за други европейски производители. Те могат да кандидатстват и с проект за монтаж на подобни инсталации.

Тук, изглежда, Министерството на земеделието и храните решава малък проблем (опърничавите фермери не искат да отглеждат картофи в Годината на картофа) като инициира създаването на друг, по-голям проблем - инсталации за производство на скорбяла, спирт или нишесте. Остава отворен въпросът какво ще се прави с тези инсталации след като веднъж построени се окаже, че при променена пазарна конюктура или климатични условия в страната тяхната дейност също е нерентабилна. Защо ли в главата ми възникват аналогии с гордо строените по време на социализма заводи, покриването на чиито загуби след това е отнемало и все още отнема  голяма част от държавните ресурси? Ако въпросните инсталации имат потенциал да са печеливши, защо тогава да не бъдат финансирани от частни институции, специализирани в предоставянето на заемни средства (банковата система), които са създадени именно с цел да финансират перспективни инвестиционни проекти като поемат риск съразмерен на очакваната възвращаемост. Този вариант за мен е по-удачен, защото:

  • Частните заемни институции отпускат частен капитал, за когото са отговорни пред вложителите си, а държавната администрация отпуска обществен капитал и не е много ясно каква точно отговорност носи в случай на провал (ако въобще носи такава отговорност).
  • Заплатите във финансовия сектор са значително по-високи от тези в държавния и това закономерно насочва най-переспективните и висококвалифицирани кадри към частните финансови институции, а не към държавната администрация.
  • Възможностите за злоупотреби в частния сектор са значително по-малки от тези в държавната администрация.

Съображения като посочените досега, обаче, очевидно никога не представляват проблем за европейската, а и българската държавна администрация.

* Любен Иванов е стажант в ИПИ