Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Малкото е най-добро

Автор: Васил Николов* / 01.06.2012
Оцени тази статия:

Наскоро публикуван анализ на Центъра за политически науки (ЦПН) „Малкото е най-добро[1] е поредното изследване, което потвърждава негативната връзката между държавните харчове и темпа на растеж на икономиката. Стъпвайки на базата на разработени симулации и модели, както и на емпирични данни за 34 развити държави[2], икономистите правят заключението, че по-големият дял на държавните разходи към БВП не просто не повишава нивото и качеството на услугите в публичния сектор, но и забавя значително развитието на икономиката.

Теорията, върху която стъпват разсъжденията на изследователите от ЦПН, а именно – теорията на предлагането –  предполага, че по-ниските данъци водят до по-големи стимули за бизнеса да поема инициатива за нови проекти. Това е така, защото ниските ставки позволяват по-високи печалби от иновативни дейности, което прави поемането на рискове по-примамливо. Повишеното ниво на предприемачество носи съответно и по-висок растеж за икономиката не само в краткосрочен, но и в дългосрочен план. Не трябва да се пренебрегва и възможността приходите в хазната да се увеличат след намаляване на данъчната тежест, какъвто беше и случаят в България при въвеждането на плоския данък.

Според авторите на доклада, един възможен недостатък на гореспоменатата теория е евентуалната полза от правителствени инвестиции в сферите на образованието и развитието на нови технологии. Подобни разходи биха били оправдани с оглед на подобряването на производствения капитал, водещо със себе си и по-висок икономически растеж. Въпреки това трябва да се отбележи, че по-голямата част от правителствените харчове отиват за трансфери, а едва между 25% и 30% - за потенциално положителни инвестиции.

Използвайки математически модели, учените са потвърдили своите очаквания за ефекта от по-високите правителствени изземвания. Те изчисляват, че повишаване на данъчните приходи към БВП с 10 процентни пункта ще предизвика спад от 1,2 пр.п. в темпа на икономически растеж, докато същото увеличение на държавните разходи към БВП би довело до забавяне с 1,1 пр.п. Тези открития намират подкрепа в наблюденията на изброените развити държави, като в тези с по-малка държавна намеса е налице по-бърз темп на икономически растеж.

Изследователите разделят страните в две категории – на „малките”[3] и „големите”[4] правителства. Статистиката ясно показва, че средните разходи на държавите с „големи” правителства за периода 1999-2009 г. са цели 15,1 пр.п. по-високите от тези на другата категория (46,2% срещу 31,1%). За сметка на това обаче темпът на ръст в страните с „малки” правителства за 2003-2012  очевидно изпреварва този на съперниците им, както може да бъде видяно в графиката. Трябва да се отбележи и че двете най-бързо развиващи се икономики, чиито правителствени харчове не надвишават 40% - Сингапур и Хонг Конг –имат и най-ниски пределни данъчни ставки. Същото важи и за Чехия, Израел и Словакия, които показват най-високото ниво на растеж от втората група държави. Данъчната тежест при тях приема най-ниските нива в тази категория държави, като за 2009 г. е съответно 39,1%, 39,3% и 33,5% от БВП.

 

Анализът коментира и разпространеното схващане, че по-големите правителства осигуряват по-добри социални услуги. Приемайки, че държавните разходи като процент от БВП са стабилни за определен период от време, по-високият темп на растеж при страните с малки правителства ще осигури по-бързо увеличаване на средствата за социалните програми и, впоследствие, повече ресурси и повече такива услуги. Логиката на подобно становище е проста – колкото по-голям е БВП, толкова по-големи са и средствата, дори и при нисък процент на държавни харчове. Емпиричните данни за социалните фактори в различните страни дават противоречиви резултати - в някои случаи нивото им е по-добро при страните с по-големи правителства, а при други е обратното. Важното в случая е, че ако разлики съществуват, те не са драстични, което оспорва идеята, че раздутите държавни разходи са жизнено важни за социалната справедливост.  

Това изследване не е първото по рода си. През 2009г. Институтът за пазарна икономика публикува свой собствен анализ относно оптималния размер на правителството[5]. В него става ясно,че най-голям икономически растеж се постига при дял на държавните разходи не по-голям от 25% от БВП. Повече информация за изследването можете да намерите тук.                                

 

*Васил Николов е стажант в ИПИ.



[1] Статията е публикувана от Центъра за политически науки (мозъчен тръст,  базиран в Лондон) на 29 май 2012. Ryan Bourne, Thomas Oechsle, “Small is best”, Center for Policy Studies, 12 May 2012 (http://www.cps.org.uk/files/reports/original/120522105633-smallisbest.pdf).

[2] Австралия, Австрия, Белгия, Великобритания, Канада, Кипър, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Хонг Конг, Исландия, Ирландия, Израел, Испания, Италия, Япония, Корея, Люксембург, Малта, Холандия, Нова Зеландия, Норвегия, Португалия, САЩ, Сингапур, Словакия, Словения, Тайван, Швеция, Швейцария   

[3] Държави, чиито средни правителствени приходи и разходи не надвишават 40% от БВП – Австралия, Естония, Хонг Конг, Ирландия, Япония, Корея, Сингапур, Испания, Швейцария, Тайван, САЩ.

[4] Държави, чиито средни правителствени приходи и разходи надвишават 40% от БВП – всички държави, които не влизат в предходната графа.

[5] Чобанов, Младенова, „Какъв е оптималният размер на държавата”, Институт за пазарна икономика, август 2009, (http://ime.bg/uploads/b78fca_OptimalSizeOfGovernment_BG.pdf)