Лисабонскастратегия и софийски мечти

Както е известно, множество организации и медии в България са получилифинансиране по различни програми на Европейския съюз за пропагандиране нанеговото изящество. Ако преди година-две по програми на бяха финансиранипроекти от рода на “Децата на Долно Чукарци – в Европейския съюз”, сеганещата са много по-напреднали.

Знам например, че финансираните от тези бюджети организации треперят напублични мероприятия някой да не каже нещо против проектодоговора за конституцияна ЕС, че виден столичен седмичник вече въвежда цензура за критични мненияза ЕС и че всички медийни “субконтрактори” на тези “европейски” програмиспрягат “ЕС” в стилистичните фигури, които едно време се употребяваха за“Съветския съюз”.

Един малък повод

В суматохата на изминалата седмица, почти никой не забеляза какво ставав Брюксел. А там направиха завой по повод т.нар. Лисабонска стратегия. ПредседателятБаросу обясняваше, че тази стратегия има 28 основни цели, 120 под-цели и117 различни индикатора, че, за да се наблюдават тези индикатори, странитечленки пишат годишно около 300 доклада и че тези доклади не се четат отникого.

Тези неща са известни отдавна. Засега не е известно само накъде е завоятпо повод Лисабонската стратегия. Ако е вярно – както твърди г-н Баросу,че ударението е вече върху производителността, показателите за заетост простоби трябвало да бъдат забравени. Но ако е обратното – т.е. ако страните-членкинаблегнат на програмите за заетост, конкурентността на икономиката на Съюзаще трябва окончателно да остане в миналото.

В деня, в който в Брюксел журналисти и мозъчни тръстове разсъждаваха върхупроблематичния “нов старт на Лисабонската стратегия”, в София, в спонсорираноот ЕС предаване на живо на радио “Дарик” една служителка на министъра надържавната администрация на име Лилия Иванова обясняваше какво е това “европейскадържавна администрация” и “става ли нашата администрация по-европейска”.На 10 февруари Голдман Сакс разпространи детайлен анализ на Лисабонскатастратегия и нейните тълкувания (разбира се, без да обръща внимание на фетишизиранетой в Езточна Европа и най-вече в България).

Позовавайки се на стратегията от Лисабон, госпожата каза общо взето, че,да, тази администрация става “европейска”, но има какво да се желае, най-вечепо повод на:

а) “подвижността” – българските държавни служители трябвало да станат “мобилни”,т.е. да номадстват от областта на енергетиката към социалните помощи безизисквания за квалификация и други такива;

б) пенсиите – тези служители трябвало да получават три-четири пъти по-високапенсия от другите възрастни, защото “работата им била по-отговорна”;

в) натоварването на опитните служители – “в пред-, около и след-пенсионнавъзраст” те трябвало да работят “примерно четири часа”, но да получаватпълно възнаграждение, защото така предавали безценния си опит.

Корените на тези мечтания

Г-жа Иванова не е виновна, че мисли по този начин. Просто мрежата от правителствении между правителствени начинания подхранва една безплодна игра на въображението.

Министърът на труда и социалната политика обосноваваше с Лисабонската стратегияи съществуването на минималната работна заплата, и злополучните програмиза заетост, и “обсъждането на 35-часова работна седмица”. Народни представителии от София, и от други столици смятат, че стратегията от Лисабон е хем социалистическа,хем за заетост. Избиването на средства за прилагането на тази стратегиявече е отделен бизнес за малки и големи фирми.

В същия ден, когато депутати в София се позоваха на Лисабонската стратегия,депутатите на брега на Сена приеха закон, който всъщност отменя 35-часоватаработна седмица във Франция.

През април м.г., когато бе ясно, че “Лисабон” не се връзва с “Маастрихт”,ние публикувахме откъси от една статия на колегите от Италия Алесина и Пероти,озаглавена “Европейският съюз: политически некоректен поглед”. Между другототе писаха следното – “Множеството дейности около “основаното на знание общество”е в голяма степен безвредно упражнение по европейско празнодумие. Обачение вярваме, че това упражнение не е само съмнително използване на времеи пари. Никое правителство в момента не приема насоките за политиката позаетостта дори като слабо ограничение; освен това няма страна, в която “Националниятплан за действие” изпълнява някаква роля при определянето на политиката.Правителствата участват заради положението, в което са попаднали, тъй катоотказът им може да им донесе квалификацията “евро-отстъпници”. Това Кафкианскоупражнение спомага за успокояването на дебата и за осъзнаването на публикатакато създава впечатление, че някоя европейска институция действително знаекак да разреши проблема за безработицата в Европа, само националните правителствада си сътрудничеха”[1].

Друг основен източник на утопично или поне икономически ирационално мисленее обстоятелството, че Европейският съюз непрекъснато се нуждае от “големиидеи”. Такива са идеите за “единния пазар”, за “общата валута”, за “разширяването”,за “конституция” и пр. Някои от тези идеи са смислени, други оправдани,трети са в противоречие с останалите или откровено безсмислени. Лисабонскатастратегия е нещо повече – тя е мит, необходим за подхранване на вярата вцентралното планиране. В България обаче не по-малко е разпространена вярата,че от нищо става нещо.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] Alberto Alesina, Roberto Perotti, The EU: A politically Incorrect View,NBER, March, 2004 (WP 10342) http://www.nber.org/papers/w10342