Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Либертарианците – леви или десни

Автор: Леонард Рийд* / 17.07.2009
Оцени тази статия:
 

„Защо? Вие не сте нито ляв, нито десен!" Тази забележка, прозвучала след едно мое изказване, се отличава с рядко срещана проницателност. Рядко срещана - защото не чувам често подобни твърдения, а проницателност - защото просто е истина.

Повечето от нас се стараят да използват опростени форулировки, подходящи и за обобщение, вместо дълги и многословни определения. Този подход облекчава възприятието на нашите думи. Но употребата им следва да бъде внимателна доколкото в семантичен план подобни многосъдържателни понятия могат да ни изиграят лоша шега. Страхувам се, че именно това се случва, когато либертарианци се ползват от понятия десен и ляв. Та нали самите те, както се надявам да докажа, са нито десни, нито леви в общоприетия смисъл. Термините „ляв" и „десен", така или иначе, описват авторитарната гледна точка: ляв или десен  можеш да бъдеш дотолкова, доколкото това се отнася за държавата, а свободата никак не се съотнася с авторитаризма „по хоризонтала". Връзката между либертарианството и авторитаризма е чисто вертикална - първото изразява стремеж да се издигне нагоре, да се отскубне от блатото, където човек поробва човека. Но да започнем от самото начало.

Било е време, когато понятията „ляв" и „десен" са били напълно уместни. Те точно определяли същностна на идеологическите разногласия. „Първите леви представляват групата на току-що избраните депутати в Националното учредително събрани в началото на френската революция през 1789 година. Нарекли ги „леви", просто защото в заседателната зала те седяли отляво.

Законодателите пък, седящи отдясно, започнали да наричат „партията на дясното крило" или просто „десни". Десните или „реакционерите" поддържали идеята за силно централизирана власт, за приемане на закони за особени привилегии за профсъюзите и редица други класи или групи, за държавен монопол в икономиката и търговията със стоки от първа необходимост, а също така и за запазване на конторла на държавата върху цените, производството и разпределението".1

Идеологията на левите на практика била аналогична на възгледите на тези, които днес наричат себе си „либертарианци". Десните, в този смисъл, се явяват тяхна пълна противоположност - това са били етатисти, поддържници на намесата на държавата в икономиката, с една дума - на авторитаризма. Във Франция през 1789-90 г. понятията „леви" и „десни" били достатъчно актуални и много точно отразявали реалното положение на нещата.

Не след дълго обаче статусът на „левите" е бил експроприиран от авторитарните якобинци и смисълът на това понятие напълно се изменил. Сега „леви" започнали да наричат поддръжниците на егалитиразма. Това понятие започнало да се асоциира с марксовата концепция за социализма -  комунизъм, социализъм, фабианство.

Но какво станало с „дясното"? Какво място заело то след смисловото преразглеждане на термина „ляво"? Е, за това се погрижили московските апаратчици - естествено, за собствена изгода. Всичко, което било невъзможно да се определи като „комунистическо" или „социалистическо", те обявили с пропагандна цел за „фашистко", т.е. всяка идеология, която не може да се нарече комунистическа (лява) сега мнозина възприемат като фашистка (дясно).

Нека да погледнем определението за фашизъм в тълковния речник „Уебстър": „всяка една програма за установяване в държавата на централизиран автократичен режим, провеждащ крайна националистическа политика, регламентиращ промишлеността, търговията и финансите, въвеждащ строга цензура и насилствени методи за потискане на опозицията".

Каква всъщност е разликата между комунизма и фашизма? И двете са форми на етатизма и авторитаризма. Единствените разлики между комунизма на Сталин и фашизма на Мусолини са в незначителни детайли на организационната структура. Но единият е „ляв", а другият -  „десен"!

Какво място е отредено на либертарианцте в света на московското словотворчество? На практика, либертарианските възгледи са пълна противоположност на комунистическата идеология. Обаче, използвайки понятията „ляв" и „десен", либертарианецът попада в семантически капан, превръщайки се в „десен" (фашист), само защото той не е „ляв" (комунист). За либертарианеца тези термини са „смислова гробница", лингвистически трик, изключващ самото негово съществуване, и либертарианците имат всички основания да се откажат и от двете понятия.

Има още един сериозен недостатък, когато либертарианецът използва термините „десен-ляв" - възникват маса възможности за прилагането на теорията „на златната среда". За последните две хиляди години на Запад се утвърждава теорията на Аристотел за това, че най-разумната позиция се намира между двете крайности. В днешната политическа лексика тя се нарича „центристка". Обаче, ползвайки термините „десен-ляв", либертарианецът автоматично се провъзгласява за крайно десен, доколкото неговите възгледи напълно се различават от комунистическите. Но понятието „десен" в масовото съзнание е успяло да се превърне в синоним на фашизъм. В резултат на това все повече хора смятат, че най-разумно е да се заеме позицията между двете авторитарни крайности - комунизма и фашизма. Обаче, теорията „на златната среда" не винаги е приложима. Тя, например, е напълно логична, когато става дума за избор между глада и лакомията. Но абсолютно е непригодна, когато трябва да се отговори на въпроса кое е по-добро:  да откраднеш 1000 долара или да не откраднеш нищо. В дадения случай, съобразно теорията „на златната среда", идеалното решение е да се откраднат 500 долара. Така че, съотнесено към комунизма и фашизма (двете страни на един медал), тази теория е точно толкова несъстоятелна, колкото и въпросът за кражбата.

Либертарианецът не може да има нищо общо нито с „лявата", нито с „дясната" идеология, доколкото за него е обидна всяка форма на авторитаризъм - използването от държавата на силови методи за контрол върху творческата активност на човека. За него комунизмът, фашизмът, нацизмът, фабианството, „държавата на всеобщото благоденствие" - всякакви варианти на егалитаризма - попадат под достатъчно циничното определение, което векове преди появата на всички тези системи на насилие над личността е формулирал Платон:

„Най-важното тук е следното: никой - било то мъж или жена - никога не трябва да остава без лидер. Нито в сериозните занимания, нито в игрите, никой не трябва да приучва себе си да действа по собствено усмотрение: не, винаги - във война и в мир -трябва да се живее с мисълта за постоянното присъствие на лидера и следването на неговите указания. Даже в най-незначителните подробности трябва да се ръководят от тях, например, при първа заповед да се спира на място, да се тръгва напред, да се пристъпва към упражнения, да се мие, храни, да се събужда нощем за носене на дежурство и за изпълнение на поръчения. С една дума, нека човешката душа да придобие навика да не умее да прави каквото и да било отделно от другите и даже да не разбира как това е възможно".

Либертарианците отхвърлят този принцип и затова не принадлежат към поддръжниците на авторитаризма - нито ляв, нито десен. Либертарианците, подобно на човешкия дух, когото те се стремят да освободят, преодоляват тази деградация, издигат се над нея. Тяхната позиция, ако изобщо говорим за посока, е устремена нагоре - както пара над сметище се издига в чистото небе. Ако към либертарианците въобще е приложимо понятието крайност, то нека в неговата основа да лежи степента, в която те са преодолели авторитарните възгледи.

В светлината на тази концепция на подем и освобождаване, а именно тя представлява същността на либертарианството, теорията „на златната среда" е абсолютно неприложима. Нали не съществува среда между нулата и безкрайността и дори предполагането на нейното наличие би било абсурд.

Каква опростена формулировка следва да употребят либертарианците, за да се разграничат от етикетите „дясно" и „ляво"? Аз още не съм я измислил и поне засега се задоволявам с простата фраза „аз съм либертарианец" и съм готов да разяснявам това понятие всекиму, който се интересува от съдържанието, а не от етикета.


 


1 Dean Russell, The First Leftist (Irvington-on-Hudson, N.Y.: Foundation for Economic Education, 1951), p. 3. 

* Леонард Рийд (1898-1983) е основател на Фондацията за икономическо образование - първият модерен „мозъчен тръст"  в САЩ. Той е и неин президент от основаването й през 1946 г. до края на живота си. Оригиналният текст на статията е достъпен ТУК. Преводът е на Бинка Илиева.