Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Либерален поглед към Европа и мястото на България в нея

Автор: Явор Алексиев / 30.04.2014
Оцени тази статия:

Статията е написана въз основа на дискусия, проведена в СУ на 22 април 2014 г. и организирана от Института за пазарна икономика и Фондация за свободата „Фридрих Науман”, със съдействието на Либертарианския клуб към СУ. Текстът отразява мнението на автора и не следва да се счита за резюме на проведената дискусия.

 

Макар вече седма година България да е член на Европейския съюз, много българи продължават да не правят значителна разлика между „ЕС” и „чужбина”. В случая не визирам станалата банална, но продължаваща да бъде вярна констатация, че в навечерието на изборите за Европейски парламент у нас се говори за всичко друго, но не и за европейски политики. Липсата на интерес към европейските парламентарни избори не е феномен, специфичен единствено за българския избирател[1]. През 2009 г. в много други страни-членки се наблюдаваше сходна или дори по-ниска избирателна активност.

Обективността налага да признаем, че през последните 5 години Европейският съюз успя да „порасне” като политически и икономически съюз. През 2014 г. избирателите от страните-членки имат далеч по-ясна визия за това какво представлява ЕС и накъде се е запътил, отколкото имаха през 2009 година. И макар това да важи с особена сила за гражданите на страните-членки от еврозоната, хората в останалите държави също все по-често се сблъскват с реалностите на своята европейска принадлежност.

През последните 5 години Европа успя да се внедри в ежедневието на нарастваща част от гражданите си. ЕС вече далеч не е онази абстракция, която беше в началото на кризата. За много европейци кризата превърна еврото от удобство в проблем, гърците - от екзотичен и гостоприемен народ в лентяи и хрантутници, а англичаните - от ключови съюзници в неудобни партньори. Много хора вече дори са чували за президента на ЕС, Херман Ван Ромпой[2].

На фона на всичко това не е учудващо, че европейските избори от скучновато упражнение изведнъж се превърнаха в благотворна платформа за прокарване на популистки идеи, били те национални или общностни. В случая не става дума за въпроси от ранга на свободното придвижване на хора (което е един от градивните фундаменти на съюза), а за опитите на някои политици да влязат в ЕП чрез обещания за безплатен интернет, общоевропейска минимална заплата и прочее  заявки, които карат дори бегло запознатите с икономическата действителност на континента да се споглеждат с недоумение.

Какво се случва с либералната визия за Европа?

Според скорошно изследване на „Open Europe”, делът на европейските депутати, подкрепящи свободната търговия, може да спадне от сегашните 32% на 27% в резултат на предстоящите избори. В резултат на това делът на европейските депутати, които са против нея, ще нарасне на 26%. Третата група са така наречените “vote swingers”, тоест тези, чиято позиция в крайна сметка е определяща за мнението на Европейския парламент по един или друг въпрос, ще остане непроменен - 46%.

Макар подобни определения и тенденции да са прекалено широки, за да бъдат показателни за характера на бъдещия Европейски парламент, тези промени в профила на евродепутатите заслужават внимание и не бива да бъдат подценявани. Струва си да се замислим още, че дори при по-благоприятното до момента за либерално настроения избирател отношение между двете групи, кой знае какъв напредък в посока повече свобода в ЕС през последните 5 години реално няма. Дори напротив – много от подкрепените от сегашния състав на ЕП години политики, насочени към стандартизиране на различни видове стоки и услуги, водят точно до обратното: по-малко конкуренция, повече бюрокрация и по-малко възможности за отделния гражданин.

По всичко личи, че в новия ЕП ще се класират лица и партии, чиито позиции по отношение на европейския проект могат директно да бъдат припознати като „подривни”. Проблемът обаче не е във вливането на нови аргументи и дори различни дози евроскептицизъм в работата на бъдещия парламент. В това няма нищо лошо – в крайна сметка нарастващите евроскептични настроения сред групи европейски граждани имат същото право да се сдобият с политическа форма, колкото всяко друго идейно течение. Проблемът е, че за пореден път либералната визия за Европа е тази, която рискува да изгуби подкрепа за сметка на някое друго идейно течение – било то федеративно или националистическо.

Интересен е и друг, споменат по-рано, момент – европейският дебат все повече се профанизира. Притиснати от безпрецедентната за съюза икономическа криза и произхождащите от нея политически сътресения, европейските политици бързо се обособиха на групи „за всичко” и „против всичко”. В резултат на това бюрокрацията в Брюксел припозна понятията „еврооптимизъм” и „федерализъм” за синоними. Подходът „който не е с нас, е против нас” е нещо, които трябва да притеснява всички европейски граждани, независимо от политическите им пристрастия. Дебатът за „формата” отстъпи място на дебата за „посоката”, което предполага плитка дискусия, евтини аргументи и споменатото вече поле за изява на популистки настроения.

На фона на всичко това е лесно да разберем защо много европейски и национални политици разглеждат класическата либерална визия за Европа като едва ли не „ретроградна”. Някои от притесненията им са напълно обясними. Либерална Европа означава:

  • по-малко бюрокрация
  • по-малко власт за Брюксел
  • по-малко власт за националните правителства
  • истинска конкуренция на европейско ниво
  • премахване на възможностите за прокарване на общоевропейски лобистки политики
  • Европа без субсидии
  • Европа без вътрешни граници
  • субсидиарност

Последното е може би най-големият трън в очите на класическите еврократи. Принципът на субсидиарност означава, че всеки един проблем се решава на най-ниското ниво, на което може да бъде решен. Това предполага намаляването на правомощията и влиянието не само на Брюксел, но и на националните правителства – нещо, което малцина, запътили се към високите етажи на властта, биха припознали като личен интерес.

Бъдещето за либерална Европа и България

Либерална Европа е стъпка в посока обратна на федералната такава, но не е стъпка в посока повече национализъм, както често се тълкува от някои политици. Напротив – концепцията за доброволното начало на всяко едно начинание по дефиниция предполага намаляване на протекционистичните и националистически нагласи сред граждани и политици.

С оглед на казаното дотук, не е случаен фактът, че сред гражданите с либерални възгледи има толкова много противници на идеята за „федерална” Европа. Поне на този етап Брюксел не е доказал пред тях своя ангажимент към основни концепции като свободата на движение на хора, стоки, услуги и капитали. Дори напротив – текущата форма на европейския дебат показва, че много европейски политици вървят в точно обратната посока. Новото мото е „свободно движение на хора, стоки и капитали”, но „когато ние кажем, където ние посочим и колкото ние преценим”. В последно време Брюксел нееднозначно демонстрира, че далеч не е източник на свобода и демократичност – поне не такъв, на когото гражданите на повечето европейски държави безрезервно биха отдали нарастваща част от своя суверенитет, независимо от своите политически пристрастия или липсата на такива.

При нас, българските граждани, този въпрос стои малко по-другояче. Ние продължаваме да се намираме в позиция, в която членството ни в ЕС е задължително условие, ако искаме понятия като „върховенство на закона”, „индивидуална свобода”, „човешки права” и дори „демократичност” да запазят или увеличат значението си в нашето общество. Положителната нагласа на много българи към европейското ни членство се основава именно на това – липса на вяра в желанието и способността на родната политическа класа да осигури наличието и функционирането на тези ключови институции. С други думи – България далеч не е изчерпала ползите от членството си в ЕС. Това обстоятелство  поражда неразрешима дилема – българското общество има обективна необходимост да участва в европейския политически дебат. В същото време, българската политическа сцена е очевидно неспособна да му предостави адекватна версия на инструментариума, предвиден за целта в договорите – а именно, избора на евродепутати[3]. Гласуването е важно за българина, но той няма за какво да гласува. Ситуацията става още по-обезкуражаваща, когато човек осъзнае, че Пеевски се оказва вторият по ред „либерален политик” в родината му. 

Интеграция отдолу-нагоре

През последните няколко години европейската интеграция набра сила и започна да се превръща във все по-линеен процес. Това обстоятелство води след себе си две неизбежни последствия – решенията стават все по-мащабни и все по-трудно обратими. Макар за съвременниците на този процес всичко да се развива бавно и мудно, в исторически план проектът „ЕС” се намира в своеобразен спринт. В този ред на мисли, комбинацията от нарастваща важност на предстоящите решения на европейско ниво и очакваното увеличаване на плурализма в ЕП (независимо от неговия характер), предполагат  забавяне на интеграционните процеси. Логиката сочи, че новият ЕП ще бъде по-тромав, но може би и малко по-демократичен от предшественика си, отново – с всички плюсове и минуси, произхождащи от това.

Възможно най-либералният и демократичен подход към единна Европа минава през интеграция отдолу-нагоре, тоест тръгваща от самите хора и техния икономически и социален живот. Това е най-естественият и най-сигурният начин както да бъдат преборени национализмът и протекционизмът, така и да бъдат заздравени устоите на европейския проект. Донякъде иронично, единствената предпоставка, която е необходима за неговото следване, е именно основополагащата за съюза свобода на придвижване на хора, стоки, услуги и капитали. Но за прилагането на този подход ще трябва време, както и реално съблюдаване на тези принципи – нещо, с което изправената пред избори съвременна Европа не може да се похвали.

За съжаление в момента ставаме свидетели по-скоро на обратното. Подходът „събрахме се, решихме, ето я резолюцията” не е проработил в нито едно ценящо демокрацията общество и е малко вероятно наднационална структура като ЕС да успее дълго да функционира по този начин. Особено като се вземе предвид неговата нарастваща роля и правомощия в живота на обикновения гражданин. Функционална интеграция може да бъде постигната само по волята на европейския гражданин и избирател, но никога през главата му. Това е една от причините, поради които наказателният вот, който някои партии в Европейския парламент ще отнесат, може да бъде разглеждан и като нещо заслужено и логично. Плашещото е друго - неговият националистически и протекционистичен заряд.

Рефлексът за самозащита на европейските бюрократи бутна много от тях до ръба на нов тип популизъм – „европейския”. За съжаление институционалната структура на съюза поне на този етап не позволява на европейските граждани да се борят с този наднационален популизъм, който в преобладаващата част от случаите е инспириран от Европейската комисия. Това означава и друго – подобен популизъм рядко среща институционален отпор, тъй като в повечето случаи в него се отразява общият интерес на професионалната европейска политическа класа, а именно – повече и по-сигурна власт. Последните със сигурност не са либерални принципи.

 


[1] Такива са Чехия, Унгария, Литва, Полша и други.

[2] Въпреки че Ромпой встъпи в длъжност в началото на 2010 г., бяха нужни години преди европейците да си зададат въпроса кой е той и какви точно са функциите му.

[3] Държа да подчертая, че оставам крайно скептично настроен към тезата, че общоевропейските квоти биха били нещо добро за страни като България. Просто противоречието е налице и е любопитно.