Къде свършва алтруизмът и добрите намерения
Отрицателните ефекти на субсидиите за земеделието и изкуственото поддържане на губещи предприятия като Кремиковци и БДЖ вече стават все по-ясни на обществеността. Шепа държавни чиновници решават кой трябва да получи пари и колко. По-лошо – това става по непрозрачен за хората начин. Това често създава условия за източване на парите в някои лични сметки, както стана известно. И по-второстепенният ефект – обезсърчава се ефективното предприемачество и инициатива.
И въпреки това, фактът колко много хора подкрепят субсидиите не спира да ме учудва. Ако изключим като фактор личната облага от подобни трансфери на средства, другото обяснение остава доброто намерение на хората други хора да не губят работата си.
Тези намерения са добросърдечни сами по себе си, но хората често не осъзнават (и невежеството е това, което донякъде ги оневинява) какви са послениците от тях: високи данъци, за да се финансират тези субсидии и спасявания от фалити, което де факто е принудително взимане от едни и даване на други. Част от поддръжниците на субсидиите са наясно с този механизъм, и въпреки това продължават да ги подкрепят и са готови част от парите им да отиде за „изпадналите в криза". Това е чистата форма на алтруизма, в която няма нищо лошо: готов си да бъдеш ощетен за доброто на друг. Проблемът не е тук.
Проблемът е в това, че когато държавата разпределя парите на данъкоплатците за субсидии, тя не може да отдели хората, които са съгласни парите им да отидат за тях, от тези, които не са. А да има несъгласни е нормално. Още по-нормално е те да се чувстват онеправдани, когато са принуждавани да финансират чужди каузи. Оказва се, че желанието да направиш добро на група хора, означава да направиш зло на всички останали, а това опорочава първоначално добрите намерения.
Добронамерените хора често твърдят, че подобни действия са справедливи спрямо „здраво трудещите се" земеделци и други работници в предприятия в криза.
Трябва да си зададем обаче сериозно въпроса и да бъдем максимално откровени със себе си: справедливо ли е да взимаме принудително от едни и да даваме на други за кауза, която не се подкрепя единодушно? А справедливо ли е да искаме държавата да го прави в национални мащаби? Това запазва ли намеренията ни „добри" и алтруистични?
Ако някой иска да прояви алтруизъм индивидуално – под формата на някакъв вид помощ – добре, щом той лично смята това за морално. Той обаче не трябва да очаква, и по-лошо – не трябва да заставя използвайки държавата, други да правят същото. Това вече обективно не е морално. Алтруизмът свършва там, където свършва индивидът. След това преминава в принуда и прилагане на сила.
Съгласен съм че има социални групи, които имат нужда от помощ и поощрявам хората да им помагат, ако искат. Това, на което се противопоставям обаче, е принуждаването на други хора да правят същото против волята им чрез силата на мнозинството. Една прозрачна и добре работеща система от доброволни дарения би била много по-справедлива, защото тогава всеки може да прояви алтруизма си без да го налага на друг. Ако обществеността е скептична и смята, че заради доброволния си характер такава система няма да може да осигури необходимата помощ на нуждаещите се, значи първоначалното допускане, че може да има основателна нужда от финансова подкрепа, е грешно.
