Статии ISSN 1313 - 0544

Купуването на гласове и неговият начин на употреба

Автор: Красен Станчев* / 20.05.2009
Оцени тази статия:
 

Държавното радио обяви, че отличителната черта на предстоящите избори била, че „вече е забранено купуването на гласове".

Това твърдение не е вярно. В няколко смисъла. Купуването на гласове не може да бъде забранено - то е част от представителната демокрация и има дълбоки и силни традиции. Конкретната забрана на даването на пари, за да се гарантира отделен глас за една или друга партия при контрол върху тайната на избора на гласуващите, е в разрез и с досега действащото законодателство и спокойно можеше и да се предотврати, и да се преследва. Пазаруването на гласове като сделка между партии и отделен избирател не е съществен проблем на тези избори.

Такъв проблем е прякото и непрякото купуване на гласове по време на мандата на досегашното правителство. Не че не се е случвало по-рано, но сега размерът е друг, а икономиката - в затруднено положение.

Според начините на купуване на избиратели и обема на съответните разходите, без навлизане в излишни подробности, положението е следното.

Доколкото управляващите осъзнават, че избирателите в пенсионна възраст са основният резерв на социалистическата партия за изборите, разходната политика на правителството системно облагодетелстваше именно тях. Както обикновено, проблемът е кой плаща.

Тъй като броят на работещите е практически равен на този на пенсионерите и неработещите и пенсиите се финансират чрез данъците за НОИ, правителството взима от първите и дава на вторите.

За простота и стилизиране на ориентацията в този начин на купуване на гласове можем да приемем, че средно за периода прехвърлянето на средства от един зает в частния сектор и несубсидираните държавни предприятия е 3 хиляди лева на година. Това прави около 3,6 милиарда на година. През 2009 г. минималните осигурители прагове бяха повишени с 26 на сто. Според изчисленията на Института за пазарна икономика преките загуби за икономиката за следващите десет години само от тази мярка ще са 4,65 млрд. лева. Тези изчисления не отчитат възможните отрицателни въздействия в контекста на рецесия и спад на икономиката и ефектите върху скрития дълг на пенсионната система на България (който вероятно възлиза на 150-200% от БВП за 2008 г). Вече две правителства бездействат в решаването на този проблем.

В тази традиция на купуване на гласове попада и политиката на увеличаване на минималната работна заплата (МРЗ), и предприемането на „активни мерки" за поддържане на заетостта. МРЗ е на равнището на средната пенсия, което показва кому правителството отдава предпочитание. Активизмът на изкуственото поддържане на заетост е неоправдано скъп - около 2 200 лева на бенефициент или 170 допълнително изземване на пари от работещите в производителните сектори на икономиката. (Не е лошо да се има предвид, че около 12-15 на сто от тези средства са административни разходи и че отделно средства се губят по веригата, т.е. бенефициенти не получават онова, което е заявено, че им се предоставя.)

Вторият съществен начин да се купят избори е купуването на поддръжка от страна на бизнеса и осигуряването на лоялността и бъдещето на политически приятели и сътрудници. Той се реализира пряко като осигуряване на пари в наличност и косвено, като представяне на командни висоти и влияние в икономиката. (Естествено, възможни са и съчетания на едното с другото.) За тази цел през 2009 г. ще бъдат похарчени малко над 5 милиарда лева от парите на дънокоплатците. Основните канали на покупка в кеш са големите проекти и закупуването на стоки и услуги от правителството. Удобни инструменти са: АЕЦ Белене, магистралите, държавни поръчки и създаването на нови държавни и квази-държавни компании, най-вече за да избегнат изискванията за обществени поръчки и за да се създадат повече структури, които да настояват за изразходване на резервите. Към тези средства следва да се добавят и местните (които и тъй традиционно се удвояват в предизборни години), и европейските субсидии.

Непрякото купуване на поддръжка е предимно чрез регулиране, предоставяне на права (т.нар. заменки) издаване или неиздаване на разрешения и увеличаване на разходите за работа с правителството (данъчни и други проверки) на малък и среден бизнес и компании, които не са в кръга на поддръжниците на управляващата коалиция.

Конкретните измерения на всичко това са предмет на самостоятелно и задълбочено изследване. И без такова изследване обаче, може да се предположи, че през настоящата година около 10% от прогнозирания БВП на страната (т.е. над 7 милиарда лева пари в наличност) ще бъдат преразпределени от правителството за осигуряването на поддръжка за изборите.

В тази сума не се включват строго политическите начини на въздействие като: контролът върху медии, промени на правилата за изборите, използването на съд и прокуратура - методи, характерни за Русия и централно-азиатските републики на бившия СССР. Успокоението е, че правителството можеше на похарчи повече чужди пари за корумпиране на избирателите, но явно на толкова е способно.

Ако пряко могат да бъдат купени гласовете на 100 хиляди избиратели и цената са това е 100 лева, новоприетата „забрана" за купуване на гласове има за цел да предотврати разпределението на 10 милиона. Тази сума не е проблем сама по себе си. Правителството харчи подобни суми за по-малко от три часа, на денонощие то изразходва над 80 милиона лева пари на данъкоплатците.

Проблем са по-скоро следните обстоятелства.

Първо, съревноваващите се партии не са равноправни в харченето на чужди пари.

Второ, „забраната" привилегирова само онези, които могат да контролират тайната на избора на гласоподаватели, с които са сключили сделка.

Трето, неправителствените организации, които твърдят, че са призвани да следят прозрачността на правителствените разходи, окончателно загърбиха заявената си мисия и се втурнаха да се борят в т.нар. купуване на гласове без да разполагат с ролята нито на купувачи, нито на непосредствени контрольори на изборите (просто защото не участват в тях).

Четвърто (на това никой не обърна внимание през цялата година), идейните корени на описаната по-горе политика са политиките на Бисмарк (баща на съвременната държава на благоденствието), Мусолини (учредител на съвременната синдикална държава) и Ф.Д. Рузвелт (последовател на Мусолини, чиято администрация задържа излизането от кризата от 1929 г. с около десет години).

* Авторът е председател на управителния съвет на ИПИ.