Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Кредитор от последна инстанция или по-добър надзор

Автор: Калоян Стайков / 09.06.2017
Оцени тази статия:

Представените Специфични препоръки (свързани с Националната програма за реформи и Конвергентната програма) от Европейската комисия и заключенията на Международния валутен фонд от Оценката на стабилността на финансовия сектор могат да се обобщят с фразата „добре сме, но ще се оправим”. И двете институции отчитат напредък в различни проблеми сфери, но отбелязват, че са необходими допълнителни усилия за пълното преодоляване на проблемите. В това няма нищо изненадващо, тъй като реформите отнемат време, особено когато се отлагат.

Една от изненадите е препоръката на МВФ за създаване на фонд за ликвидна подкрепа на банките. При представянето на препоръките на ЕК стана ясно, че вече съществува работна група между Министерството на финансите и Българската народна банка за създаването му, но не бяха представени повече подробности. Предвид ограниченията пред възможностите за предоставяне на ликвидна помощ на банките в условията на паричен съвет, МВФ предлага изготвяне на стратегия, която:

  • да увеличи наличните средства за ликвидна подкрепа;
  • да повиши възможността на затруднените банки да отговорят на изискванията за получаването ѝ;
  • да позволи на институции да действат решително.

От една страна предложението изглежда напълно обосновано, тъй като би позволило бързото и безпроблемно разрешаване на евентуални ликвидни затруднения в банковия сектор. В противен случай стои рискът от допълнително обтягане на ситуацията чрез искане на разрешение за отпускане на държавна помощ от ЕК, което отнема време. От друга страна такъв механизъм съществува и в момента. При наличие на системен риск за банките, БНБ може да предоставя ликвидна подкрепа под формата на кредити в лева на платежоспособни банки срещу обезпечение под формата на злато, чуждестранна валута и някои държавни ценни книжа. Срокът на помощта не може да е по-дълъг от три месеца, а размерът ѝ не може да надвишава депозита на управление „Банково” в управление „Емисионно”.

Една от основните задачи на валутния борд в България е именно силно да ограничи възможностите на централната банка да действа като кредитор от последна инстанция. Настоящото предложение поставя под въпрос точно тази цел на борда. Наличието на паричен съвет и механизъм за ликвидна подкрепа силно наподобява наличието на програма за Спешна ликвидна подкрепа (Emergency Liquidity Assistance – ELA) в еврозоната. Програмата се използва само при наличие на системен риск за банковата система и след като търговските банки в дадена страна загубят достъп до кредитните механизми на Европейската централна банка поради липса на обезпечение за получените средства. От  опита с тази програма се вижда, че тя не само не е краткосрочна, но и е голяма по размер. Така например през септември 2015 г. максималният размер на Спешната ликвидна подкрепа за Гърция достига около 40% от БВП на страната и продължава в периодите септември 2013 – януари 2014 г. и януари 2015 г. – септември 2016 г. В конкретния случай програмата очевидно надскача функцията си на помощен инструмент за предотвратяване на системни проблеми и се превръща в механизъм за изкуствено дишане за избрани банкови системи.

Последното повдига и друг въпрос – доколко затрудненията на дадена банка са резултат от недостатъчна ликвидност, а не в резултат на капиталови проблеми. С други думи доколко банката е платежоспособна. Така например след като БНБ поставя четвъртата по големина банка под специален надзор в края на юни 2014 г., централната банка заявява, че „ще предприеме действия за увеличаване на капитала ѝ”. Правителството и централната банка се ангажират да „осигурят необходимата ликвидна подкрепа на банковата група, за да се удовлетворят в пълния размер задълженията ѝ към нейните клиенти”. Четири месеца по-късно е оповестено, че търговската банка има капиталова дупка в размер на 3,7 млрд. лв., поради което БНБ отнема лиценза ѝ. По-късно става ясно, че търговската банка не е получила ликвидна подкрепа от централната банка, по силата на гореспоменатия механизъм, поради липса на обезпечение за нея. Всичко това повдига следния въпрос – дали при наличие на механизъм за ликвидна подкрепа със занижени изисквания за обезпечения, фалиралата вече банка би получила такава помощ, въпреки че няколко месеца по-късно става ясно, че тя е неплатежоспособна?

Нещо повече – МВФ отбелязва, че въпреки ограничените възможности на БНБ за осигуряване на ликвидност на банковата система чрез задължителните минимални резерви, които банките трябва да поддържат в централната банка, политиката ѝ води до среда на свръх ликвидност. Така при изискване за минимално ниво на дела на ликвидните активи от пасивите от 20%, ликвидността в банковата система към юни 2016 г. е на ниво от 31%. Ситуацията към юни 2014 г. не е много по-различна – делът на ликвидните активи е близо 29%, докато към март същата година е малко над 27%. Наличието на ликвидни затруднения в условия на свръх ликвидност в банковата система отново навежда на мисълта за по-фундаментален, несвързан с ликвидността проблем с търговската банка, която по-късно загуби лиценза си защото е неплатежоспособна.

Условията на валутния борд, включително ограничената роля на БНБ за управление на ликвидността в банковата система, са се доказали като работещи, включително и по време на икономическата криза от 2009 г. и възстановяването след нея. Доброто използване на, макар и ограничения брой, инструменти, с които централната банка разполага, е значително по-важно, отколкото наличието на по-лесен и достъпен механизъм за ликвидна подкрепа. Нещо повече – наличието на такъв механизъм води със себе си сериозен риск от непрозрачно и дори необосновано използване под претекст за запазване на стабилността в банковата система. От тази гледна точка останалите препоръки на МВФ за подобряване работата на надзора, което би позволило превенция на екстремни ситуации, изглеждат далеч  по-важни, отколкото създаване на поредния фонд за спасяване на финансови институции.