Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Кратък коментар относно конкурсите за органи за управление на държавните предприятия

Автор: Иван Брегов / 15.01.2021
Оцени тази статия:

С приемането на Закона за държавните предприятия през 2019 г. се целяха положителни промени в няколко направления:

  • изсветляване на смисъла от дейността им - тоест дали едно предприятие е повече от стопански тип или изпълнява по-скоро социални функции, и последващо преобразуване с оглед на това;
  • въвеждане на ясни и приложими стандарти при управлението им – кой какви решения да взима, на какви основания и каква отговорност следва да носи за това;
  • достъпни за обществото отчети за дейността им, процеси по управление на активите и конкурентно начало при избор на доставчици на услуги и подизпълнители.

Тези високи цели не са дело на вътрешно политически усърдие, а  дойдоха като препоръка и изработен стандарт от Организацията за икономическо развитие и сътрудничество и следваха да послужат като предварително условие по пътя към присъединяване към еврозоната. Накратко – по-малко разсипничество на държавната собственост, по-малко вреди за бюджета, по-малко харчове за данъкоплатците. Умело обаче от приложното поле на закона с изрична разпоредба в самия него бе извадена Българската банка за развитие и като че ли още тук остана съмнението за възможността за неговото заобикаляне и избирателно прилагане.

Към настоящия момент налице е преструктурирана Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК), която под нова кожа е старата Агенция за приватизация. Именно в нейното правомощие е да контролира конкурсите (виж актуалните към момента обявления), въз основа на които да бъдат попълнени органите на управление на редица държавни компании.

Конкурсното начало като елемент от по-доброто управление

За да бъде гарантиран този процес конкурсното начало бе обявено за водещо, а в закона бе приета специална глава с изискванията. В търсенето на баланс между изцяло ведомственото вземане на решения бе въведено изискване част от тези членове да бъдат независими, тоест да не бъдат в пряко подчинение от съответния ресорен министър или Министерски съвет. Това е опит за отваряне на процесите в управлението и работи в среда с демократични традиции, каквито е спорно дали имаме към момента, но трябва да опитаме да отгледаме. Безвремието и за тези членове би следвало да приключи тъй като те следва да изготвят отчети за дейността си и самооценка.

Индикаторите като финансови  и нефинансови показатели за работата на предприятието се определят от принципала и са условие както за избора, така и за последващ преглед работата на самите компании и управляващите ги органи.

Освобождаването обаче, макар и да има изрично предвидени основания, все така остава по правилата и в преценката на управленски кадри на предприятието, най-често на упражняващия правата на държавата ресорен министър. Това не е нормативен дефицит, няма как да бъде преодоляно и е неизбежна последица от това какъв е обликът на изпълнителната власт.

Практически проблеми

Макар законът и правилникът за неговото прилагане да дават широки, но определяеми критерии за избор съществуват възможности, при лошо политическо ръководство на съответното ведомство, да имаме и лош резултат както от процедурите за избор, така и за отчет и освобождаване.

На първо място определянето на критериите за оценка на кандидатите и тяхната тежест се извършва от органа, упражняващ правата на държавата като собственик на капитала. И тук като че ли детайлните критерии по чл. 34 от правилника са по-скоро пожелателни насоки, отколкото условия за конкретна оценка на кандидатите.

Второ по ред, конкурсните комисии се излъчват от самата АППК като трима от членовете се определят от органа, упражняващ правата на държавата за конкурса за съответното държавно предприятие, трима са служители на самата агенция и трима са независими експерти. Безспорно това е нов и по-добър от предишния механизъм, но за да работи ще изисква необходимото обществено внимание. Ако няма критично медийно и гражданско наблюдение, конкурсите няма да дадат различни резултати.

Конкурсните комисии провеждат процедурата и формират класирането, но окончателното решение за назначаване на членовете на управителните и надзорни органи е в правомощието на неговия принципал или по друг ред, предвиден в устава. Тоест отговорността пак е политическа и политическо може да бъде и самото решение макар и духът на закона да е то да бъде по-скоро технократски мотивирано. Някакъв вид частична гаранция за издържаност на процедурата е все пак решението, с което не се избира класираният на първо място кандидат от комисията да се мотивира от произвелия го (чл. 48, ал. 4 от Правилника). Но това не лишава от право политическото ръководство на практика да подмени резултата. И това е повече от сериозна слабост, която предвид конкретната среда едва ли ще е изключение. Тези подозрения се засилват и от чл. 50 от Правилника, който позволява принципалът да отхвърли всички кандидати, класирани от комисията за номиниране, като посочи съответните мотиви за това, и да започне нова процедура за номиниране. Така могат да бъдат произвеждани избори до откат заради „правилния кандидат”.

Работи, но не съвсем

Някои от нововъведенията след приемането на закона функционират - като например електронната платформа за търгове за продажба на собственост на държавните предприятия. Общодостъпни са и списъците с допуснати кандидати за конкурсите за членове на управителните органи. Видно е и кое министерство на кои компании е принципал.  

Редица от задълженията на АППК обаче не се изпълняват – към настоящия момент липсват така важните тримесечни отчети за дейността на предприятията. По този начин реално осуетен е контролът.

И остава основният въпрос – за контрола над предприятията с цел спиране на злоупотребите, а към настоящия момент той е по-скоро пожелателен. Дали това е целенасочена политика в контекста на избори или недостатъчен капацитет поради прохождането на АППК в новите ѝ правомощия предстои да видим.