Консултативният цинизъм на администрацията

Има три основни причини, поради които българската администрация не организира обществени обсъждания на политиките, които планира:

Грешно твърдение: „Държавните експерти знаят всичко и няма нужда някой да дава обратна връзка”

Тази позиция е най-разпространена и произтича от властта, с която всеки експерт разполага. Особено тези, които са натоварени с „трудната” задача да изготвят политики и да регулират, контролират и проверяват. Този начин на мислене е в основата на изключително много вредни политики, които продължават да ни натискат към дъното всеки ден. Усещането за величие и безпогрешност са много разпространени и впрочем, най-добре се виждат от текстовете, внесени в Парламента. Лобистки политики, неграмотно написани текстове, многомилионни идеи биват внасяни без една дума/число обосновка. Броят на промените в най-важните политики е безкраен.  Те не водят до по-качествени публични услуги, а и често не се прилагат на практика, защото изискват безкраен финансов ресурс или са изготвени, за да облагодетелстват лобистки групи.

Въпреки че има професионалисти в администрацията, които се опитват да си вършат добре работата, казусите за безпардонното правене на политики е факт с голяма цена за всички нас. Примерите от началото на 2015 г. са много – обсъждането на пенсионната реформа, договора за дълга, реформата в енергетиката, училищното образование, съдебната система и т.н. Всъщност, оказва се, че има много мнения на заинтересованите страни, но администрацията не може (или не иска) да отсее работещите.

Грешно твърдение: „И да питат, никой не дава становище от заинтересованите страни”

Това не е вярно. В последните две години почти няма случай, в който администрация, която наистина иска да получи обратна връзка и е готова да организира работещо обсъждане, да не е получила такава. Въпросът е как се прави обществена консултация. Публикуването на проект на закон в Интернет не е консултация. Обсъждане има, когато са изпълнени минимум следните условия:

• Администрацията обясни на две-три страници идеите си за политика (четенето на вече готов проект на закон от 30 стр. е най-големият абсурд, който може да бъде консултиран);
• Публикува на видно място тази информация;
• Използва различни канали, за да извести заинтересованите страни – например, информация до асоциации, e-mail до социалните партньори, информация на портала за неправителствените организации и др. – това отнема не повече от 30 мин. при желание;
• Даде достатъчно време за обратна връзка – няма логика едно междуведомствено съгласуване да тече по няколко месеца, а за всички „външни” заинтересовани страни да се дават само 14 дни;
• Публикува мнението си по получените становища – най -демотивиращо от участие в консултации е липсата на информация дали някой чете и мисли над предложенията. 

Грешно твърдение: „Няма време за обсъждания”

Това също не е вярно. Почти всички законодателни инициативи са планирани от началото на годината – Министерският съвет си има 6-месечна законодателна програма (тук). Тя дава ясна представа по какво се работи и обсъждането лесно може да се планира.

Какви са ефектите от всичко това?

Преките:

1. Лоши политики;
2. Създават се повече проблеми, отколкото се решават;
3. Обществото не вярва на политиците и администрация и затова не е склонно да подкрепи политики, които биха имали положителен ефект, но ще изискват някакви жертви;
4. Всеки вижда смисъл да се организира, за да лобира за преференции;
5. Неяснота и несигурност сред бизнеса кой ще е следващата „жертва”;
6. Държавата е пленена от лобистки интереси и задкулисни схеми.

Икономическите:

1. Ниски доходи;
2. Безработица;
3. Ниска предприемаческа активност;
4. Корупция.

Обществените консултации не са панацея, но са единственият начин за обратна връзка преди да се направи грешка от администрацията.