Конституцията, конституционният съд и стопанската свобода*

Преглед на стопанската политика – Word Format (Word Format)

1. Промените в конституцията са навременни, защото са закъснели от преди нейното приемане.

Народните представители на СДС, които през 1991 г. напуснаха конституционното събрание, носят отговорност за несъвършенствата на конституцията. Това действие обезсмисли блокиращата квота на СДС от 1/3 на гласовете в парламента и позволи на БСП да приема всичко, което иска, ограничавана само от реториката и шантажа на няколко демократи. Сегашните демократи в парламенти имат историческата възможност да поправят нещата.

Интересно е какво липсва от списъка идеи за промяна в конституцията. Най-вече става дума за две области: политическите и лични права и защитата на частната собственост и свобода. Към първата област, останала без внимание, могат да се отнесат например забраната на политически партии на етническа, верска или расова основа (чл.11, ал.4) и неравнопоставеността на религиите по чл. 13, ал.3. Към втората спадат: отговорността на държавата за щети, нанесени от нейната политика (чл.7), тълкуванията на неприкосновеността на частната собственост по чл.17, управлението на „държавните имоти“ и „изключителните“ и „суверенните“ права на държавата по чл.18, свободната стопанска инициатива (чл.19), ограничената търгуемост на права на собственост върху земеделска земя, засега допустими само за местни лица, поради забраната на чл.22, ал.1.

2. От последния списък в дневния ред на промените се поставя само член 22. Съпротива ще има. Засега никой с политически авторитет не подема елементарна образователна кампания. Страховете, че „чужденците ще изкупят земята“ навсякъде са били преувеличени. В България значимо купуване на земеделска земя е почти невъзможно. Доколкото към цената на тази земя трябва да се добавят и нужните инвестиции (за да се превърне тя в капитал, във възможност за бъдещо производство и печалба), нетната цена за чуждестранния купувач ще бъде почти равна на земеделската земя в централна Европа. Както по въпроса със продажбата на земя на чужденци, така и с конституционните хипотези, засягащи стопанската свобода и частната собственост основните проблеми са в главите на избирателите и народните представители, в начина, в който разбират стопанството.

3. Доста очевидно е, че стопанската дейност се извършва свободно, ако всеки има право да започне и поддържа бизнес за своя сметка и риск, ако ограниченията на тази свобода са допустими само в името на поддържането на самата нея. При изразяване на това разбиране, конституционният текст е далеч от съвършенство. Приложението на конституционните норми обаче – от конституционния съд и законодателите във вече пет събрания – е повече от плачевно.

Една от основните конституционни причини за това се намира в чл.7-ми. Той гласи, че „държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица“. Внимателния прочит показва, че за всяко действие и политика, които причиняват вреди, но са облечени в законова форма, държавата не отговаря. Тя не отговаря и не ще отговаря и за пропуснати ползи. Те се отнасят към бъдещето, а съдът още не се е научил да ги смята. На това отгоре всеки български правник ще ви каже, че спрямо държавата не може да се извърши „принудително изпълнение“, защото тя е силата, която налага закона. Иначе казано, онова което според чл.17 следва да се случва в случаите на отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди, а именно-„предварително и равностойно обезщетение“ при липса на друга алтернатива, не може да се очаква, ако държавата експроприира на части нефизически активи и доход според закон.

4. Процесът на ориентация и съобразяване със законите е труден, отнема време, налага разходи, и в крайна сметка – намалява разполагаемия доход. Общият ефект е налагане на квази-данък върху стопанската дейност. Макар размерът на тази тежест да е трудно измерим, редица изследвания от последните години показват, че разходите за съобразяване със законодателството са около 10-12% от БВП годишно, т.е. – 3 до 4 пъти по-високи от тези в Европейския съюз. Решението на тези проблеми е възможно, ако народните представители, от една страна, се заемат със създаване на правила по повод начина на въвеждане на административни режими (т.нар. държавно регулиране) и тяхното прилагане към стопанската дейност. От друга страна – те трябва да „пипнат“ конституцията, поне чл.7, но вероятно и други, за да не позволяват бъдещи двояки тълкувания от страна на конституционния съд.

Каре 1: Извадки от някои решения на КС, които се отнасят до правото на свободна стопанска инициатива

Решение 6 от 1997 г., решение 4 от 1999 г.

… Съдът намира за необходимо да подчертае, че правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер. Свободата на стопанска инициатива не изключва принципите на държавно регулиране и на държавен контрол на стопанската дейност.

Решение 10 от 1999 г.

Според Конституционния съд „правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер“. … Налагането на едни или други ограничения не противоречи на Конституцията, ако са въведени с цел защита на обществения интерес и ако отговарят на законодателната целесъобразност…

Решение 2 от 2000 г.

… Привилегированото събиране на публичните вземания не е посегателство върху правото на собственост върху несъбраните частни вземания.

Решение 3 от 2000 г

… Както многократно е посочвано в решения на Конституционния съд, правото на свободна стопанска инициатива, издигнато като принцип в чл. 19, ал. 1 от Конституцията, няма абсолютен характер… То може да бъде законодателно ограничавано в защита на други конституционни ценности.

… Не съществуват разумни основания за изоставянето на тази практика и за придаването на абсолютен характер на свободата на стопанска инициатива.

5. Интересно тълкуване прави конституционният съд по повод на намесата на държавата в застраховането. В решение 6 от 1997 г. съдът определя, че законодателят може да предостави пълно усмотрение за намеса на надзорния орган, и като следствие да предвиди необжалваемост на актовете. Основанията са защитата на „приоритетни за страната и обществото интереси“. Трудно е да се разбере какви именно са тези интереси; съдът пропуска видния факт, че застраховането е договор между частни субекти за споделяне на риска, като всяка от страните се грижи за собствения си интерес. Наистина, през и преди 1997 г. някои застрахователни компании извършваха и престъпни дейности, и този проблем трябваше да бъде решен. Но резултатът е, че се увековечи тълкуването, че правителството има легитимно (конституционно) право да ограничава свободата на стопанска дейност в застраховането при всякакви случаи без възможност за съдебен контрол.

6. Общото в тълкуването на конституцията за последните 11 години е разбирането на съда, че свободата на стопанска инициатива няма абсолютен характер, т.е. – може да бъде ограничавана от законодателя. Аргументацията на възможностите за държавна намеса според нас граничат с променяне на смисъла на самата конституция. В едно свое решение например Конституционният съд обявява, че ограничаването на свободата не противоречи на конституцията, ако цели „защита на обществен интерес“. В конституцията не се споменава или определя „обществен интерес“. Това означава, че въпросният „обществен интерес“ може да се определя от законодателя (парламента) и да служи за приемане на закон, който противоречи на текст (или текстове) от конституцията. Абсурдно е да се приеме, че конституцията може да не се прилага, ако част от народните представители, или конституционни съдии, в определен момент обявят, че защитават „обществен интерес“, който не съответства основния закон.

7. Друго основание за ограничаване на свободата на инициатива е защита на други конституционни ценности. С други думи, това е израз на принципа, според който свободата на един не бива да ограничава свободата на друг. Конституционният съд обаче си позволява да говори за ценности от „най-висш порядък“ (Решение 11 от 2001) , или за „интерес от по-висш порядък“ (Решение 3 от 2000 г.). Самата конституция не предполага подредба на правна сила на различните текстове. Ефектът от тълкуването по усмотрение е в крайна сметка утвърждаване на правилото, че свободата на стопанска инициатива е винаги на последно място спрямо останалите, прогласени в други текстове, права.

8. Налице е различен правен подход към смисъла на прогласените от конституцията права на гражданите. Когато например става въпрос за равенството пред закона между частната и държавната собственост (Решение 2 от 2000 г. ), съдът определя, че държавата има само негативното задължение да не накърнява правото, но не и позитивното задължение да се погрижи това право да бъде ефективно осъществено. Когато обаче става въпрос за държавното обществено осигуряване (Решение 5 от 2000 г.), съдът приема, че правото на осигуряване означава задължение на държавата ефективно да гарантира упражняването на това право (т.е. – като въведе система от задължително осигуряване). Ако съдът е последователен в правно-теоретичните си основания, би трябвало да разглежда всички права на гражданите или само като позитивни, т.е. задължение на държавата на осъществи упражняването им, или като негативни, т.е. като въздържане на държавата от намеса и изрично ограничение на тези права.

9. За последните 11 години всъщност се налага разбирането, че правото на свободна инициатива е последно по значение, и всяко друго право, или някакъв „обществен интерес“, може да послужи като основание за ограничаването му. В член 19 от конституцията обаче се говори за „икономиката“, което означава всичко, свързано със стопанския живот. На едно обсъждане на законопроект в министерския съвет ни бе казано, че ние, като граждани, не сме имали право да тълкуваме конституцията. Вероятно са имали предвид, че нашите тълкувания не могат да бъдат задължителни. Но тези на конституционният съд са. Предоставяните на гражданите на право да се обръщат към конституционния съд, изисква и по-ясна конституция – във всички нейни части.

*Коментарът е публикуван във в-к „Дневник“.

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.