Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Кой трябва да лицензира – държавата или частния сектор

Автор: Велико Димитров / 25.04.2008
Оцени тази статия:

Преди около седмица стана известно, че няколко браншови организации в автомобилния транспорт се обединиха в конфедерация. В подобен тип сдружаване няма нищо нередно, той е доброволен. В известна степен може да се каже, че това е своеобразна алтернатива на корпоративните сливания и поглъщания от гледна точка на позициите на предприемачите в преговорите им със синдикатите и държавата. Кога повече, кога по-малко успешно, тези организации, наред с другите им дейности като обучения, взаимни консултации и т.н., упорито се борят срещу опитите на политици и бюрократи (накратко държава) да създават допълнителни разходи за частния сектор, съответно да влошават бизнес средата[1]. Става въпрос предимно за различните видове режими и най-вече лицензионните, многократното подаване на една и съща информация, ценовите ограничения в немонополните сектори и т.н.

През последните години обаче се забелязва една тенденция, която може да има крайно негативни последици за развитието на много сектори - вместо по-активно да се застъпват за облекчаването на процедурите и намаляването на броя на режимите, част от браншовите организации и техни обединения публично изявяват желание те самите да се превърнат във фактора, който взима решения и дава разрешения. Преди година-две такава идея се зароди в строителния сектор, а в началото на настоящата година вече дебатът се водеше на общо основание и наред с констатациите, че "чиновникът държи златната химикалка" се лансираха идеи регулирането да се отнеме от администрацията и да се даде на бизнеса, т.е. представители на бизнеса да регулират, както съществуващите, така и бъдещите компании. Това според някои би трябвало да доведе до "по-ясни правила и изсветляване на секторите".  Наистина едва ли има здравомислещи хора, който биха се застъпили за твърдението, че чиновническият апарат в България администрира режимите по най-добрия начин - факт е, че се работи бавно, електронната обмяна на документи съществува почти единствено и само в правителствените стратегии, усещането за корупция според няколко международни и местни организации е високо, практики на пререждане, преподреждане има и т.н. Икономическите ефекти от всичко това са ясни - по-ниска ефективност, по-големи разходи и търсене на по-висока възвръщаемост на капитала от чуждестранните и местните инвеститори (което разбира се естествено редуцира и тяхното количество). Въпросът обаче е с какво би помогнало прехвърлянето на правомощия по издаването на разрешителни към частния сектор, т.е. най-общо представители на всеки бранш да имат правото да решават кои компании да бъдат допуснати да произвеждат и предоставят услуги и кои не. Отговорът е прост - с абсолютно нищо. Със сигурност обаче може да се очаква задълбочаване на съществуващите проблеми и поява на нови в следните направления:

Корупция и вход в отрасъла

Ако в момента има корупция, то тя е основно по две линии: чиновникът се стреми към по-високи доходи или на чиновника е платено напр. от конкурентна компания да препречи пътя или да затрудни някоя друга. И в двата случая, в крайна сметка става въпрос по-скоро за осигуряване на по-високи доходи без да съществува определен и силно изразен личен интерес, надхвърлящ тези допълнителни доходи. Ако правото за издаване на разрешителни обаче се упражняваше от браншови организации, то към този материален интерес вече може да се прибави и един много по-сериозен - предпазването на собствените или представляваните "вътрешни" компании от навлизащи външни такива. Или с други думи, стимулите да се прегради входа към отрасъла са многократно по-големи, съответно нерегламентираните средства и допълнителните уговорки биха се увеличили.

Облекчаване на бизнеса

Ако прехвърлянето на правомощия е механично, без промяна в сложността на процедурите, обхвата и броя на режимите, то не може да се говори за подобряване на бизнес средата дори и само по този показател. Към това обаче трябва да се добави по-трудното навлизане в отраслите с всички произтичащи негативи за конкуренцията, цените и качеството.

По-ниски бюджетни разходи

Едно от малкото логични на пръв поглед обяснения за фаворизацията от страна на държавата на подобни намерения (със сигурност обаче не и водещото) е, че разходите за администрация ще бъдат по-ниски. Това обаче едва ли може да се случи, тъй като, както и например министър Мутафчиев сподели, държавата все пак ще се опитва да наблюдава и контролира процесите. За което разбира се ще са необходими и служители, които най-вероятно ще са същите онези, които в момента администрират издаването на лицензии и разрешителни. Т.е. ако досега контролът е бил единствено по линия на по-висшестоящите органи във ведомствата или инспекторатите, ако подобни предложения се приемат, веригата би се удължила с още звена, които да работят и на браншово ниво. Разбира се на самите организации също биха били необходими администратори, които да управляват процесите и осъществяват вътрешен контрол. Като цяло, постигането на по-ниски бюджетни разходи за администрация едва ли би се случило, а що се отнася за икономиката като цяло, те със сигурност ще се увеличат

Лицензирането винаги е свързано с допълнителни разходи. Абсолютно очевидно е обаче, че негативните ефекти за икономиката биха били много по-малко ако тази дейност се извършва от държавата, а не от частния сектор, който има много силни стимули да опорочи процеса много повече, отколкото всеки един чиновник би могъл или искал. Няма икономически обосновани аргументи, които да защитят прехвърлянето на властови или регулаторни правомощия на частни субекти, поради което най-разумното нещо което биха могли да направят работодателските организации е не да се стремят да придобият квази-държавен статут, а да насочат усилията си (а и не само те) в следните две направления:

  • Регулаторните режими да се сведат до два вида: лицензионен и регистрационен.  Стриктно да се спазва принципа лицензионен или регистрационен режим да се въвежда единствено със закон, така че да не може нито Министерският съвет, нито отделни министерства, агенции и местни структури да въвеждат регулаторни режими, когато пожелаят;
  • Да се прекрати практиката за вход към дадена професия или занаят (с няколко изключения, едно от които е финансовия сектор) да се изискват разрешителни, сертификати, удостоверения, свидетелства и др. Такива могат да служат единствено като доказателство за по-висока квалификация или някаква международна принадлежност, но не и като бариера към упражняването на определена дейност.


 


[1] Не твърдя разбира се, че всички нормативни изисквания водят до по-големи разходи, отколкото ползи за обществото, като може би най-удачния пример за това е по-строгото регулиране на финансовия сектор, което предпазва в известна степен финансовата система от криза и вложителите от недобросъвестни финансови институции. От друга страна обаче, в реалния сектор съществуват многобройни изисквания, които спъват по-бързото му развитие - в тютюнопроизводството, във всички занаяти (над 100 на брой) и т.н.