Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Когато член 61 стане първи, ще освободим пазара на труда*

Автор: Петър Ганев / 26.08.2011
Оцени тази статия:

През последните месеци в България се обръща по-голямо внимание на споровете около нивото на безработица, отколкото на проблемите пред пазара на труда и евентуалните политики за решаването им. В спора между Агенцията по заетостта и НСИ се намесиха и данните от преброяването, които вече съвсем затлачиха дебата.

Стигна се например до там, че от Агенцията вече не публикуват на страницата си т. нар. коефициент „равнище на безработица”, като налични са само бройката регистрирани безработни, без да се влиза в аритметики с населението. Това е само един малък щрих от целия дебат около безработицата, но той разкрива политическия контекст, който неизменно присъства в темата.

Официалните данни, разбира се, са тези на статистиката. Това е мястото, където има данни за работна сила, заетост и безработица. Това е и източникът на данните, които се използват в Европа (в лицето на Евростат). Данните от агенцията също имат своята тежест, но те по-скоро са грижа на министъра и работата на бюрата по труда.

Утре бюрата могат да затворят и да няма регистрирани безработни, но това няма да създаде работа – безработни пак ще има и те пак ще бъдат отчетени от статистиката.

Гледайки статистиката, нещата са повече от ясни – годината е лоша, работа няма.

През последните пет години, заетостта никога не е била толкова ниска, колкото е сега – около 45% при населението над 15 годишна възраст. Безработицата също е на рекордни нива спрямо последните 5 години – над 11 процента при населението над 15 годишна възраст. Данни могат да се взимат всякакви, особено като си играем с населението в различни възрастови групи, но картината е една и съща – тази година е по-лоша (през първите 6 месеца) дори от мъчните 2009 и 2010 г.

Сравнено с Европа, картината не става по-оптимистична – покачването на безработицата през последните две години в България е едно от най-сериозните на стария континент.

Причините за тези негативни резултати се крият както в бавното възстановяване и проблемите пред европейските икономики, така и в родната политика на пазара на труда. Да, външните фактори са важни, но това не отменя отговорността на местната политика – тя може да създава работни места, но може и да пречи. През последните две годните политиката на пазара на труда беше повече от интензивна, но резултатите показват, че тя се провали в опита си да запази работни места и попречи да бъдат създадени нови такива.

Ето какво се случи през последните две години като политика на пазара на труда:

  • бяха повишени минималните осигурителни прагове;
  • бяха подписани множество колективни трудови договори, част от които насилствено разпрострени от министъра на труда;
  • административният контрол върху труда се увеличи, в т.ч. министърът се заинтересова от надомната и почасовата работа;

работници и работодатели биват непрестанно хокани, че не играят по правилата и не се осигуряват – за министъра това не са работници, а престъпници; и т.н.

Предстоящото увеличаване на минималната работна заплата и дебатите за ново такова от 2012 г. само допълват картината. На практика, през последните две години в България стана по-трудно да се работи. Нито един глупав текст от Кодекса на труда не отпадна и пазарът на труда не стана по-гъвкав.

Напротив, държавната политика е в посока все повече неща да зависят от решението на колективите, представени в т. нар. Тристранка, и все по-малко неща да зависят от договорката между работник и работодател.

Гъвкавият пазар на труда има много прости правила – всичко е договор между работник и работодател, държавата няма място да се меси. Това е пазар, на който работа лесно се намира и лесно се губи – всичко зависи от способностите на хората, а не от правилата на Тотю. Това не звучи удобно за много хора, но когато удари кризата се видя истинското лице на измамната „сигурност” на регулирания пазар на труда. Гъвкав или не, кризата идва и помита работните места. Голямата разлика обаче е в новите работни места. Колективите, които си играят с пазара на труда, могат всичко, но не и да създават работни места. Колкото и да се събира Тристранката, каквито и нови регламенти да измисли, тя не може да създаде нови работни места. Когато трудът не е свободен, а регулиран, то новите работни места така и не се появяват.

Често срещан аргумент срещу всичко това, е че хората не са гъвкави, не са квалифицирани и т.н., тоест че пак държавата трябва да направи нещо – например да ни квалифицира. Това, обаче, очевидно не е вярно и един поглед наоколо е достатъчен за да се уверим в противното. Хората се ориентират доста добре в нови ситуации и са адаптивни. Масово млади хора ходят в университети в нов град (София, Пловдив, Варна и т.н.), не знаят за какво става дума, но в крайна сметка се оправят. След университета, те често нямат гарантирана работа, влизат на пазара на труда не докрай ориентирани, но пак се справят. По-възрастните често сменят своята работа, че дори понякога и града, в който работят. Напливът към София и въобще към големия град говори точно за това – хората са адаптивни, търсят възможности и действат разумно, тоест преследват целите си. Накратко, хората са гъвкави, въпреки трудовия пазар, който е силно затлачен от колективите.

Колкото до квалификацията и образованието - там проблемите ги виждаме всички, но при същата квалификация и образование, хората имаха работа преди три години. Не че този въпрос не е важен, но той не обяснява проблемите пред заетостта в момента.

В тези щрихи на практика е и основният дебат – хората ли са виновни или правилата на трудовия пазар? Или ще приемем, че хората са тъпи, неквалифицирани, с нежелание за работа и трудно адаптивни – съответно ще чакаме колективите да се погрижат за нас. Или ще приемем, че хората имат потенциал и някакви умения, искат да работят и могат да се адаптират – съответно изритваме колективите от пазара на труда и премахваме глупавите разписания в Кодекса на труда.

Примерът с Кодекса на труда е сравнително прост – в първите 60 члена на Кодекса се говори за социалния диалог, синдикални и работодателски организации, тристранка, колективни трудови договори и т.н. Това са все текстове, който дават власт на колективите и превръщат Кодекса в политически инструмент. Вече в член 61 се третира възникването на трудовото правоотношение, тоест сключването на трудов договор. Когато член 61 стане член 1, тогава може и да си говорим за свободен пазар на труда.

 

*Статията е публикувана за първи път във в-к „24 часа” на 26 август 2011 година.